Килерът на хобита

Кандидатите

2011-06-09T18:17:00.001+03:00

В неделя ще се проведат предварителните избори за кандидат на Синята коалиция за президент и за столичен кмет. Право да гласуват имат всички пълнолетни български граждани. И ако активните партийни членове на СДС и ДСБ отдавна са направили избора си, то симпатизантите на коалицията, нейните избиратели, а и други хора с демократични убеждения най-вероятно не са решили дали да участват, нито за кого да гласуват. А от това решение зависи много – не толкова за съдбата на отделните десни партии, а за политическото бъдеще на реформаторската десница.

Кои кандидати ще надделеят не е без значение – резултатът ще бъде определящ за модела на развитие на коалицията и за политическото представителство вдясно (което има голямо значение за всеки демократ). Изборът е решение между различни алтернативи и добрият тон в политиката съвсем не означава да премълчаваме разликите.

А разликите между кандидатите на ДСБ и на СДС са много съществени, и това съвсем не се отнася до личните им качества, а до политическите избори, които олицетворяват. Тези разлики са особено съществени за бъдещето на дясната алтернатива в България, по три основни направления:

На първо място – бъдещето на Синята коалиция. Светослав Малинов и Прошко Прошков са хора, които не просто са доказали своята съпричастност към десния съюз – те са се борили за него вътре в ДСБ, утвърждавали са го като коалиционни кандидати, постигнали са изборни успехи за него. Убеждавали са скептици като мен в нуждата от стабилни съюзни отношения между ДСБ и СДС. За съжаление, това не може да се каже за опонентите им. Те представляват хора, структури и настроения в партията си, които не са преодолели предубежденията си към коалицията. Г-н Кисьов, при безспорните си качества и достойнства, носи лична отговорност за факта, че в СОС десните съветници не са в обща група. Г-н Христов се кандидатира за председател на СДС като представител на организациите, които гласуваха против коалиционно споразумение. И до днес тези лидери и организации стоят в основата на кампанията му.

На второ място – отношението към миналото на десницата. Светослав Малинов и Прошко Прошков доказват, че са действително ново политическо поколение – не като възраст, а като лична политическа биография, позиции и послания. Те могат да убедят демократите, че десницата е извървяла своя път към тях. А идеите за повторно обединение на всички отцепени групи и лидери, зад които няма доверие и избиратели, е пагубна за реформаторите в България. Търсенето на подкрепа от лица като Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев и Праматарски е по същество отхвърляне на подкрепата на хилядите граждани, които бяха отблъснати от политическите им действия.

И най-сетне – отношението към ГЕРБ. Дадохме на Борисов достатъчно доверие и достатъчно аргументирано оттеглихме подкрепата си за неговото управление. Повторното търсене на тази подкрепа с надежда за „някое рамо“ в предварителните избори е обидно за нас самите. Но то е и политически неразумно – това „рамо“ ние наесен няма да го получим, напротив. Ще получим политически атаки, медийна изолация, полицейски и административен натиск. Ако не тръгнем смело днес, ще берем плодовете на страха си през Октомври.

В заключение – независимо от резултатите в неделя, Синя коалиция ще има. Но дали тя ще печели доверие като единна, силна и модерна опозиция, като реален конкурент на ГЕРБ, зависи от нашето участие и от нашия глас.

(вестник "Седем", 08 юни 2011г.)

верността към десните избиратели и политическата идентичност на ДСБ изискват промяна в политиката

2010-04-29T12:33:00.000+03:00

През последните две седмици наблюдаваме поредния смешен плач на управляващите, които показват незавидна способност да преминават от мъжкарски пози към жално хленчене при всеки сблъсък с трудната стопанска действителност в България. Малко е да се каже, че лидерите на ГЕРБ (и двамата) реагират твърде пресилено на доста умерената критика на ДСБ към политиката в икономическата и финансова сфера.

От друга страна, те не оценяват очевидния факт, че подкрепата в сферата на правосъдието и вътрешната сигурност, която ДСБ дава почти безусловно, е доверие в аванс. Тази подкрепа върви по ръба на програмата на Синята коалиция и отвъд ръба на търпението на част от най-последователните ѝ привърженици. Показателен пример е гласуването на промените в НПК и последвалото вето на президента. При това гласуване народните представители от ДСБ показаха неоправдано доверие към МВР и Прокуратурата, като поеха и върху себе си гаранцията, че новите правомощия при събирането на доказателства няма да бъдат използвани неправомерно за политически и икономически натиск. Доколкото правоохранителните структури в държавата ни са нереформирани, а и личният състав е твърде слабо променен, подобна гаранция има огромна политическа цена.

Равносметката е – умерена критика в стопанската политика, подкрепа в аванс в политиката по вътрешна сигурност. На фона на слабото и объркано управление, това е повече, отколкото от ГЕРБ биха могли да очакват. Те обаче реагират враждебно, с неприкрити и безпочвени обвинения и завоалирани заплахи, като поддържат две пагубни за собственото им управление тези – че кабинет на малцинството е най-добрата формула за правителство и че борбата с престъпността ще доведе бързо до съживяване на икономиката. Потвърждават отказа от реформи, за който ги критикуваме и дават сигнали, че са готови да злоупотребят с доверието в сферата на сигурността. Очевидно с това поведение правителството на ГЕРБ е на път да лиши Синята коалиция от възможността да се разграничи от управлението. Просто самият кабинет се разграничава от позициите и убежденията на реформистки настроените избиратели в България... Преди близо две години, през есента на 2008 година, бях един от най-изявените критици на политиката на сближаване с ГЕРБ в т.нар. 'формат ЕНП'. Тази ми позиция не се е променила, затова ще си позволя да напомня и аргументите за нея:

„... И тъй, по първата (по време) задача – отстраняването на тройната коалиция – ГЕРБ е неизбежен участник и (макар несигурен) съюзник. Но по първата (по значение) цел – промяната на модела на управление – Бойко Борисов е повече от съмнителен приятел...“ Като основна цел пред нас посочих: „ ...ДСБ да съхрани идентичността си на реформистка партия и да не допусне компромис с позициите си срещу политическото статукво.“

Факт е, че десните и реформистки настроени избиратели признаха ГЕРБ за алтернатива на БСП и ДПС. По тази причина, подкрепата за кабинета на Бойко Борисов, с всичките му изначални кусури, беше задължителна, за да останем верни на избирателите си. Факт е обаче, че днес управляващите се оттеглят от реформистките си позиции по няколко основни показателя:

приравняват реформаторското управление на ОДС с предишните и последващи мафиотизирани кабинети;
отказват се от реформи в публичната сфера;
заместват необходимите стопански реформи с показна и популистка реторика и
прехвърлят цялата тежест на собствената си неподготвеност за управлението върху малкия и среден бизнес.

В тези обстоятелства, верността към десните избиратели и политическата идентичност на ДСБ изискват промяна в политиката.

Съюзници и врагове

2010-03-10T15:13:00.001+02:00

Безспорно, последните десетина дена изминаха под знака на две събития, които разбуниха обществото: Мерзавското поведение на държавния глава (с извинение) Георги Първанов в измисления му конфликт с финансовия министър и едно указание от страничка и половина на началника на НАП, публикувано под номер 24-00-07/25.02.2010г.

На пръв поглед, двете събития нямат нищо общо помежду си: първото е предварително нагласена медийна бомба без никакво същинско политическо съдържание, а второто – наглед безобидна хартийка от необятния „документооборот“ на администрацията. Първото е популистки политически манифест на агент „Гоце“, насочен към запленените от телевизора си обществени групи, влиянието сред които президентът предстои да си оспорва с премиера „Бате“ Бойко Борисов. Второто е дискретен, да не кажем потаен опит за изстискване на няколко десетки милиона лева от дребния бизнес, насочен към над сто хиляди собственици на малки фирми, които едва оцеляват на отеснелия пазар и за съжаление съвсем нямат време и нерви да следят изцепките на хората, от които зависи в немалка степен съдбата им.

В този текст ще се опитам да обясня общото между двете събития – защото то не е малко и съвсем не е маловажно.

1. Това, че Георги Първанов се държи като дребен мерзавец, не е новина и не заслужава коментар. Това ни е добре известно. Не са новина и опитите му да се изживява като президент от Средноазиатска република, извикал министър за строго мъмрене. Заслужава коментар обаче поведението на министър Дянков, който се обяснява на президента като прегрешил отговорник по културно-масовата дейност пред дружинната ръководителка. Заслужава коментар и поведението на премиера „Бате“ Бойко Борисов, който изпрати основния си министър и вицепремиер на това ченгесарско заколение. Заслужава коментар и реакцията на премиера, който заяви, че президентът му „забил нож в гърба“. И коментарът на всичко това е прост – Борисов и ГЕРБ не знаят кои са им съюзниците и кои – враговете. Защото „нож в гърба“ забива само съюзник... Защото премиерът, замаян от флиртовете си с агент „Гоце“ през последните седмици, май забрави с кого си има работа. Е, бързо му припомниха. Ако управляващата партия и правителството имат и най-скромните амбиции да правят реформи (а те изглежда имат, макар именно най-скромните), те трябва да са наясно, че в лицето на държавния глава могат да имат само най-върл противник, нещо повече – лидер и политически представител на най-върлите си противници.

2. Това, че група чиновници в НАП са измислили нов начин да смъкнат пари от гърба на дребния бизнес не е новина и не заслужава коментар. Това им е работата. За това им плащат. Решили да приравнят бояджията – управител на еднолично ООД с изпълнителния директор на „Главболгарстрой“ по осигурителни вноски. Както в началото на годината приравниха обущаря с директор на фабрика за обувки. На чиновниците не им е работа да предвидят последиците от подобни безумия – фалит на десетки хиляди дребни фирми, занаятчийски предприятия и миграция на стотици хиляди предприемачи и семействата им в сивата икономика. Това не е работа на чиновниците. Това е политически въпрос, и именно политиката на ГЕРБ заслужава коментар. И коментарът е прост и ясен – Борисов и ГЕРБ не знаят кои са им приятелите и кои – противниците. Сигурно 90% от дребните предприемачи и занаятчии гласуваха на 5 юли за партиите от десницата и центъра, огромното мнозинство от тях – именно за ГЕРБ. Или по-точно – за „Бате“ Бойко Борисов. Гласуваха за стопанска свобода, конкуренция и правова държава. За правото да хранят семействата си с честен и упорит труд. Именно тези хора дават шанс на българското стопанство да се пребори с наследената от предходните две управления структурна криза, именно те могат да осигурят алтернативна заетост и да компенсират поне частично дефицита в бюджета и в осигурителните системи.

Управляващите все още имат време да дадат всекиму заслуженото. На предприемачите – поносими и насърчаващи условия за правене на бизнес. А на държавния глава – процедура по импийчмънт... Остава да видим имат ли и воля.

(вестник "Седем", 10 март 2010г.)

Морковът и тоягата

2009-07-30T17:19:00.001+03:00

През 1894г., след оставката на „тиранина“ Стамболов, на власт идва правителството на умерения, разумен и консервативен държавник Константин Стоилов. Първата му работа е ... да остави своя съратник в опозиция Петко Каравелов да полежи в Черната джамия поне до следващите избори.

Подобни примери на елегантна разправа между съюзници изобилстват в цялата нова българска история. Днешното поведение на премиера Борисов към „сестринските“ партии от ЕНП без съмнение е класически пример за елегантен, но и съвсем безскрупулен и хладнокръвен опит за отстраняване на досадни съюзници от пейзажа.

Без съмнение, играта на моркова и тоягата ще продължи, от ГЕРБ ще се появяват нови „добри“ и „лоши“ (в кавички) ченгета (без кавички) в отношенията със „сестринските“ партии, а натискът за разцепление между партиите в Синята коалиция и вътре в СДС ще става все по-силен. Това са фактите, и ако не ги погледнем в очите, нищо добро не ни чака.

За да избегнем ударите, е нужно да изградим стратегия за присъствие в целия четиригодишен мандат на 41-вото НС, която стратегия да отхвърля всеки намек, че партиите ни са излишни в Парламента, от тях нищо не зависи и са част от голямото послушно мнозинство, в което Бойко Борисов е приютил две трети от народните представители.

Да спрем продължаващото обезличаване на партиите-наследници на управлението на ОДС, което започна с признанието, че ГЕРБ, ДСБ и СДС могат да бъдат една обща алтернатива, продължи с потискането на отличаващите ни елементи в политическите програми и се задълбочи с натрапчивото повтаряне, че при всяко положение ще има коалиция между ГЕРБ и сините. По този начин обезсмислихме решението да се гласува за Синята коалиция вместо за ГЕРБ и смело насочихме всички колебаещи се и не малка част от нашите избиратели към бюлетината на Големия брат в българското ЕНП-семейство.

Възможността за утвърждаване на мястото на сините в 41-ия Парламент се крие в историята и традицията - Синята коалиция обединява партиите и политиците, които през целия преход единствени показаха смелостта да проведат радикални реформи, дори и срещу преобладаващото обществено мнение. Нека да припомним само малка част от смелите ходове на управлението на ОДС:

То премахна смъртното наказание, възстанови диалога с Република Македония отвъд махленските спорове, предостави въздушно пространство за атаки срещу „братска православна“ Сърбия на Слободан Милошевич, подписа и ратифицира Конвенцията за правата на малцинствата, въведе новини на турски език в националната телевизия, възприе Европейските норми за опазване на околната среда в допотопната ни промишленост, обяви енергийната ефективност за приоритет и престана да гледа на ядрената енергетика като на свещена крава, започна съкращенията и професионализацията на българската армия.

Нито една от тези стъпки не беше подкрепена от друга политическа сила и нито една от тях не донесе популярност на десницата. Но всички те, в своята съвкупност, направиха възможно членството на България в ЕС и НАТО. Сините платиха цената за тази смелост и загубиха огромна подкрепа.

Но придобиха и безусловната отличителност на политически локомотив на модернизацията на страната. Облик на смели реформатори, готови да загърбят евтиния популизъм в името на общия интерес, с поглед отвъд следващите избори – към съдбата на следващите поколения. Нашата естествена задача е да продължим да бъдем политически локомотив и да се борим за каузите, които са естествена част от Европейската политическа идентичност, но – поради страх и популизъм – няма да бъдат лесно защитени от днешното българско „правителство на европейското развитие“. А такива каузи са: Защита на гражданите от незаконна намеса на държавни органи в личния им живот, в т.ч. подслушване и наблюдение от страна на МВР и ДАНС; Действителна толерантност към различните вероизповедания, при насърчаване и уважение към изповядването на Вярата; Борба за правата на малцинствата и утвърждаване на Европейско ниво на толерантност към различните; Безкомпромисна защита на околната среда и насърчаване на енергийна ефективност, зелени енергии и зелени работни места; Политика за реална интеграция на хората с увреждания, изграждане на достъпна среда и възможности за пълноценно включване в социалния живот. Голяма част от тези мерки не се радват на всеобща популярност и не биха донесли победа и мнозинство на следващите избори. Те обаче дават основание за съществуването на реформистката десница като част от реформаторско мнозинство от 131, а не 162 народни представители. Или като опозиция на популистко мнозинство от 137... Нещо повече – защитата на тези каузи осигурява и постоянно нарастване на подкрепата, успоредно с модернизацията и реалната интеграция на страната ни в Европа и света на Западната цивилизация.

За да бъде модерната реформистка политика изборът на следващото поколение.

Българската топлофикация е енергиен вампир

2008-10-24T13:53:00.002+03:00

Инж. Илия Димитров – експерт по топлотехника

Oгледалото на топлофикацията у нас безспорно е централизираното топлоснабяване на столицата. Гражданите имат много малка представа, да не кажа никаква, какво точно се крие зад думичката "парно", с която се свързва безспокойството и истинския страх на стотици хиляди софиянци през последните седмици.

Показателно в това отношение е обяснението, което даде виден журналист в интервюто си преди няколко седмици в предаването “На четири очи” по Нова Телевизия. Топлата вода, която се получавала от топлофикацията била резултат от охладената пара в тецовете, изхвърляна като остатък при производството на електрическа енергия. Така мислят и много извесни хора, а за нещастие между тях срешаме и депутати. Тази голяма заблуда всъщност създава мита за “евтино парно”. Достатъчно е да бъде казано на хората, че всичките десет топлоцентрали, които отопляват София са най-обикновени отоплителни станиции.

Общо 45 броя огромни водогрейни котли само подгряват водата, която се движи в подземните стоманени тръби – отиване и връщане, от централите към абонатните станции и обратно. Тази огромна топлопреносна мрежа с обща дължина на тръбите над 2 км съдържа 200 000 кубически метра “гореща вода”. Огромни електрически помпи, изразходващи електроенерия, колкото се използва за осветлението на цял град, тласкат тази вода непрекъснато, цяла година /8760 часа/, очаквайки някои абонати от някоя сграда да си “вземат” гореща вода, с която да бъде подгрята в абонатната им станция тяхната студена вода или водата, циркулираща в радиаторите им.

Веднага става ясно, че колкото повече абонати се откачат от мрежата, толкова повече са загубите на фирмата “Топлофиакция София” АД. Преминавайки през студените подземни канали, горещите тръбопроводи губят огромно количество топлина (топлинна енергия) чрез излъчване и от пропуски в тръбите. Тези официално признати “загуби от преноса” достигат средно над 25% от цялото количество топлоенергия, произведено от централите. В цифра това представлява 25% от 3 млн. мгвтч, или 750 хил. мгвтч.

Естествено е да попитаме колко струват тези загуби. Ще направим най-елементарното изчисление. За производството на един мгвтч (мегаватчас) топлинна енергия се употребяват 130 куб. метра природен газ плюс 30% други разходи. При цена на газа 500 лв. за 1000 куб.м. сметката показва 92,867 лв/мгвтч. Всичко за 750 хил. мгвтч е равно на 69,19 млн.лв. Изхабеният за тези загуби природен газ е 97,5 милиона куб.м. Този е най-големият, органичният неодстатък на централизираното топлоснабдяване, посредством горещоводни топлопреносни мрежи. Всякакви предложения за по-висока ефективност в топлоцентралите се обезсмислят от безумното ценрализирано разпределение на топлината с помощта на гореща вода. Природеният газ носи в себе си 9,3 квтч топлина (800 ккал./куб.м), която “насилствено” се вкарва в горещата вода, с което по пътя до потребителите се губят 45% от топлината.

Както показахме, софийската топлофикация унищожава годишно около 100 млн. куб.м. скъпоценен природен газ. Този газ, употребен по цивилизован начин, както става във всички други страни, ще задоволи потребностите от отопление, топла вода и за приготвяне на храна на повече от 65 000 домакинства! Много “специалисти” намират спасението в някои модерни слова. Например, според един депутат, който, по думите му, “се съветва със специалисти”, достатъчни били само 100 млн., за да се приложи в София когенерацията. Звучи също като обяснението за “остатъчната пара”. Добре ще е този депутат да се обърне към Топлофикация Ямбол, където още преди 10 години беше разигран този вариант. Стигна се дори до търг за изграждането. Оказа се, че за мощност 1,0 мгвтч не стигат 1 млн. евро. На столицата биха свършили работа около 500 мгвтч. Важно е също така да се знаем, че при истинската когенерация няма какво да се прави с енергията “на опашката” (изходящи газове с температура 400-500 градуса) през летния период. И отново с изчислените 100 млн. куб.м “загуби от преноса”. Втората голяма тайна се крие в истинската цена на топлинната енергия. Не 82 лв/мгвтч, както каза проф. Шушулов, а 160 лв/мгвтч струва топлинната енергия, със загубите франко купувача.

"Strip it bare"

2008-10-13T22:40:00.002+03:00

Английският майстор-готвач сър Джейми Оливър стана световно известен с принципа си „Strip it bare and make it work“ - „Опрости го, за да заработи“. С други думи – свежда сложните рецепти на „високата кухня“ до същността им, така че да са разбираеми и лесно приложими за любителите-готвачи. (Принципът наистина работи, но в този текст не мисля да се задълбочавам в кулинарни въпроси.)

В тази статия прилагам готварския принцип на сър Джейми, за да се опитам да отговоря на същностния въпрос за пасивността на младите и реформистки настроени избиратели. Започнах да пиша, за да анализирам едно дълго интервю на лидера на СДС г-н Пламен Юруков, и да изложа някои размисли за очевидната криза в Съюза на демократичните сили. С неприятна изненада установих, че ако сведем предизвикателствата пред десните партии до същността им, няма да видим твърде различни проблеми ...Неспособността да се изведат смели реформистки послания и значителни политически идеи не е присъща единствено на СДС и явно не се дължи само на трайната лидерска криза. Наличието на безспорен лидерски авторитет не помага на “Демократи за силна България” да осъществи пълноценно представителство на гражданите с реформистки настроения. Като член на ДСБ естествено ще разсъждавам по-скоро за публичното поведение на тази партия. Изкушавам се да “съблека” проблемите до един, основен – избирателите не виждат в СДС и ДСБ носители на политическа промяна, на нова вълна реформи. Родените през 80-те години просто не помнят управлението от края на 90-те. Други оценяват свършеното тогава, но са убедени, че днес е необходима различна политика и очакват послания, съобразени с днешните си приоритети и нужди. Но мнозина в ДСБ се надяват да осигурят обществена подкрепа чрез послания, насочени към миналото (“Помните ли кой извади България от предишната криза?”) или чрез сравнения между управляващата тройна коалиция и реформаторското управление от ’97-01 година. Без да изпитвам съмнение, че днешното българско правителство е най-разбойническото поне от 20 години насам, намирам подобно политическо поведение за неплодотворно и дори неразумно. Постоянните паралели между “Виденовата зима” и “Станишевата зима” са толкова уместни, колкото сравнението между родния банков грабеж от 90-те и световната финансова криза от 2008. Живеем в напълно различни условия и гражданите имат нови стандарти за добро управление и ефективна публична власт. Самите ние – съхранените избиратели на десницата – не бихме приели методите и маниерите на управление на правителството на ОДС десет години по-късно. Нямам нито възможността, нито амбицията да обсъждам всички изражения на една платформа, която пресъздава модерен европейски стандарт за упражняване на публичната власт. Ще се спра обаче на две изключително важни точки, по които една партия може ясно да се легитимира като реформистка сила: прозрачността и общественият контрол върху службите за сигурност от една страна, и действия срещу презастрояването и хаоса в строителното планиране от друга. Двадесет години след началото на политическите промени и десет – след въвеждането на модерна структура на администрацията, мнозинството българи започват да осъзнават, че “правоохранителните” органи в България са изцяло нереформирани. Слагам кавички, защото без реформи тези служби изобщо нямат за задача да осигуряват правата и сигурността на гражданите. Напротив – те упражняват упорита противозаконна намеса в личния ни живот, като обслужват интересите на икономически групировки, основани от бившите им преки служебни началници. ДСБ отдавна е единствената партия, която си позволява да критикува дейността на службите и да разкрива нарушенията на действащото законодателство. Предложението на партията за закриване на мъртвородената ДАНС е смела стъпка, открояваща се фона на политическия скандал, в който съюзници се замерват с кодирани съобщения, неясни на обществото. Наложително е обаче да се направи и следващата стъпка – предложения за осъществяване на политически и обществен контрол върху службите и за рязко ограничаване на възможностите им за намеса в личния живот на гражданите. Противопоставяне срещу Наредба №40 на МВР и ДАИТС и политика в рамките на Европейската народна партия за предотвратяване на включването на т.нар. “Евротроянец” (задължителен шпионски софтуер) в новия европейски телеком пакет, който в момента се обсъжда в Европейския парламент. Единствено партия, която има смелостта и силата да се откаже от привилегиите, които непрозрачната система за сигурност дава на управляващите, може да бъде изпратена от реформистките избиратели във властта. Подобни позиции, разбира се, биха затруднили общуването между ДСБ и ГЕРБ, които заемат най-ретроградна позиция по отношение на службите. Но от друга страна, това би улеснило гражданите да изберат между различните “десни” партии. Привържениците на силната ръка и на мускулесто МВР винаги имат своя Бойко Борисов и неговите съученици от Симеоново. Ценителите на индивидуалните свободи и политическата прозрачност също трябва да имат подходяща алтернатива. Неизбежна част от реформистката платформа е и темата за хаоса в строителното планиране и последващото презастрояване. Странно е, че мнозина мои събеседници винаги са пренебрегвали темата като второстепенна и повърхностна, изместваща „по-важни“ политически или стопански дебати. Трудно ми е да приема подобно схващане. Строителната вакханалия от последните три-четири години (неприкрито насърчавана от властта на централно и местно ниво) е главен двигател на политическа корупция и унищожаване на природата и градската среда, среда за данъчни измами и изпиране на пари. Благодарение на хаотичното планиране на парче бяха нанесени непоправими щети на инфраструктурата и беше задълбочена енергийната криза. Перспективите за устойчиви доходи чрез развиване на семеен туризъм бяха прекършени в повечето курорти. Не на последно място, безразборното строителство без път, вода, електрическо захранване и канализация е основният рисков фактор пред финансовата система, поради шоковата обезценка на хиляди ипотекирани обекти. Политическото решение е логично и очевидно – налагане на общовалидни абстрактни норми, допускащи застрояване единствено въз основа на предварително общо градоустройство и след планиране на съответната пътна, енергийна и санитарна инфраструктура. Освен че подобни норми са правило във всяка развита държава от десетилетия, това е и единственият начин за осигуряване на енергийна ефективност на отоплението на жилищата. Липсата на политическа воля за подобно решение е обяснима – политическите елити са изкушени от облагите на презастрояването ad hoc – всяко преотреждане на земя, всяко градоустройствено решение зависи от чиновническия произвол, вместо от повелителните норми на закона. Корупцията е повсеместна. Ако една партия иска да се наложи като лидер на реформисткото пространство, като локомотив на ново поколение реформи, тя не може да мълчи по тези въпроси. Защото гражданите вече не мълчат и няма да се доверят на свенливите.

Столичната община се отказа от скандален план за преустройство на центъра

2008-09-11T14:47:00.000+03:00

Красен Николов 9 Септември 2008

Главният архитект на София Петър Диков публично се отказа от плана за преустройство на западната част от столичния център. Това стана в понеделник след като дирекция "Архитектура и градоустройство" (ДАГ) бе подложена на сериозен обществен натиск от жителите на района.

Публикуваният в Държавен вестник план за преустройство на зоната между ЦУМ, ул. "Пиротска", бул. "Ал. Стамболийски" и бул. "Христо Ботев", предвиждаше събаряне на 14 стари сгради, в които живеят около 100 семейства. На тяхно място трябваше да бъдат изградени 5 "обслужващи" улици и няколко бизнес-центъра. Голяма част от тези сгради са в списъците на Националния институт за паметниците на културата (НИПК) и представляват защитено културно-историческо наследство.

Организирани в гражданско сдружение, жителите на района протестираха ожесточено срещу намеренията на Столична община. Адвокатите на сдружението заявиха, че планът на Диков противоречи на "всички възможни закони". Според правните представители на сдружението общият устройствен план на София отрежда квартала за "делови център" и "стар градски център", а планът на общината предвижда той да стане единствено "делови център".

Освен това изграждането на новите улици не е мотивирано в документацията, част от предвидените за строеж подземни паркинги неправомерно навлизат под частни парцели, не е искано становище от Националния институт за паметниците на културата (НИПК). Това прави плана негоден за обществено обсъждане и лесно атакуем пред административния съд, заявиха адвокатите.

"Плановете не са съобразени с отстоянията предвидени в Закона за устройство на територията, в противоречие с решението на общинския съвет е завишена с 4 метра допустимата височина на застрояване, предвижда се застрояване на вътрешните дворове, а дърветата трябва да бъдат садени по покривите", заяви бившият общинар от ДСБ и член на комитета за спиране на плана за района Иван Николов.

След като изслуша съображенията, главният архитект Петър Диков взе думата, посрещнат със смехове и дюдюкане, и обеща да промени плана. Той се оправда, че е заварил плана в канцеларията на градския парламент и няма нищо общо с него. Диков каза, че от професионална гледна точка не харесва нито една от здаложените идеи, но добави, че е нямал избор и е трябвало да го вкара за одобрение в СОС и регионалното министерство.

Диков все пак се опита да оправдае намеренията за събаряне на стари сгради с коментар, че в този район близо 80 процента от тях с опасни за пешеходците. Той припомни и срутването на сградата на "Алабин" преди две години, когато загинаха две момичета. Гражданското сдружение обаче показа 4 напълно реновирани стари сгради, които са предвидени за срутване.

"Не приемам този план. Няма да има проформа действия в градоустройството. Ние правим нещата не за себе си, нито за инвеститорите, правим го за гражданите. Вие си говорите с инвеститорите – не ние. Всичко се прави прозрачно", декларира Диков, което отново оживи събралите се в пресклуба на БТА около 100 жители на района.

Въпреки упорито задаваните въпроси от гражданите какво общината смята да прави в този район след като вече не приема този план, Диков не даде отговор.

Борисов окончателно натресе на държавата балирания боклук

2008-08-15T16:58:00.000+03:00

15 Август 2008

Столичният кмет Бойко Борисов окончателно прехвърли в петък отговорността за преместването на балирания боклук на града на правителството. Преди ден групата на БСП в градския парламент нападна лидера на ГЕРБ, че за три години не е решил проблема с натрупалите се 470 000 тона отпадъци край София.

След като червените прогнозираха, че заради бездействието на кмета, градът отива към екологична катастрофа, последва отговор от Столичната община, че причината за това ще е бездействието на правителството. От почти година Европейската комисия е задвижила наказателна процедура срещу България заради неспазване на екоизискванията при съхранението на столичната смет.

Българските власти имат срок до края на септември, за да овладеят ситуацията и да намерят законно депо за преместване на купчините опакован боклук. След това Брюксел ще наложи огромни финансови санкции за всеки ден, в който сметта продължи да престоява на временните площадки в "Кремиковци" и "Нови Искър".

"Констатациите на ЕК са известни и на правителството, тъй като за това са водени разговори при вицепремиера Меглена Плугчиева. Оттам нататък справянето с проблема с балираните отпадъци е държавна задача", заяви Борисов. Неговото изявление бе направено по време на откриването на новоизградена улица пред болница "Токуда".

Столичната община твърди, че отговорността й за боклука свършва с осигуряване на финансирането за неговото депониране и транспортирането до депото.

По думите на кмета, от Европейската комисия вече се се произнесли, че всичко, което е трябвало да бъде направено от страна на общината за балите, вече е направено. Борисов изрази своята надежда, че до началото на 2009 година ще започне строителството на съоръженията за третиране на битовите отпадъци в София. По план заводът трябва да заработи до края на 2010 година.

На Русия са й нужни конфликти

2008-08-15T16:57:00.000+03:00

Огнян Минчев: На Русия са й необходими конфликти в Южен Кавказ

by newswriter on 11/08/2008 5:51 PM

Агенция "Фокус" Войната между Грузия и Осетия не започна преди няколко дни, тя продължава вече повече от 16 години. Това каза в интервю за Агенция “Фокус” Огнян Минчев, директор на Института за регионални и международни изследвания. “След разпада на СССР, в Грузия имаше няколко региона, в които се развиха силни сепаратистки движения. Южна Осетия е един от тях, Абхазия и Аджария са другите. С помощта на руската армия и на чеченски командоси стотици хиляди грузинци бяха изтласкани по възможно най-бруталния начин от Абхазия”, обясни Минчев. Според него руската армия и руското правителство още от началото на 90-те години подкрепят тези местни “военно-милиционерски хунти”, диктаторски режими, основани върху мафиотски структури. “Много са причините Русия да ги подкрепя, но основната е геополитическа. Южен Кавказ се явява изключително важен коридор между Европа и Централна Азия, който, ако бъде открит за международна търговия и за структурите на международната сигурност, ще лиши Русия от един от нейните основни имперски инструменти за контрол върху Централна Азия и основните стратегически пътища, които преминават от Европа към Азия и обратно”, каза Огнян Минчев. Според него досега Русия е можела много пъти да подкрепи независимостта на Абхазия и Южна Осетия. “Тя не го направи, защото тези области не са необходими на Русия независими. На нея са й необходими конфликти, които да играят ролята на преграда именно пред свободното движение през този коридор”, смята Минчев. По думите - му политиката на Русия в региона е довела до множество трагедии в Грузия, до сблъсъците и разрушенията от периода 1991-94 година, до изключително неефективното управление на Едуард Шевернадзе. “Това управление почти превърна Грузия в една африканска страна с корупция и разруха”. След “Революцията на розите” от ноември 2003 година обаче, Грузия отново стъпи на крака, превърна се в основен притегателен център за международни инвестиции, стабилизира се икономически, социално и демографски. “Русия не можа да преглътне това, поради което провокациите срещу Грузия от страна на Москва не са прекратявали през този период”, посочи Минчев. Според него - ако се следят руските информационни източници, ще се остане с впечатлението, че става въпрос за непредизвикана агресия на грузинската армия срещу Южна Осетия. “Истината е че още от 3 юли, тоест преди повече от месец, започнаха системните провокации на режима на Едуард Кокойти в Южна Осетия, подкрепен от така наречените руски миротворци. Русия играе едновременно ролята и на страна в конфликта, и на посредник, което е твърде странно от разумна гледна точка”, смята Минчев. Тогава беше направен опит за атентат срещу председателя на Министерския съвет в Южна Осетия, който изразява прогрузинска политическа позиция. Последваха и серия от провокации срещу множество грузински селища, убийства на местни грузински активисти, които се случиха с подкрепата на руски миротворци. Всичко това предизвика грузинските въоръжени сили да навлязат в тези региони с цел да прекратят провокациите. “Русия на практика изпълни своята основна цел – да започне военни действия срещу Грузия в удобен период – лято, Олимпийски игри, последни месеци от управлението на един неубедителен американски президент, какъвто е Джордж Буш. Всички тези фактори се наслагват един върху друг с цел Русия да отвори отново с максимална сила конфликтите в Южен Кавказ, да предотврати приемането на Грузия в НАТО, да предотврати по всякакъв начин навлизането на международната общност като посредник в конфликтите, защото така Русия ще загуби монопола си върху региона”, обясни Минчев.

Дефицитната аристокрация

2008-05-06T15:45:00.001+03:00

Беше в началото на ’90 година... В началото на промените и в разгара на надеждите. Един хеликоптер кацна сред 90-хилядното множество на националния стадион. От хеликоптера слезе Лепа Брена, и народът изпадна в екстаз. Това беше денят, в които разбрах, че възторгът от промяната е преждевременен Едни бяха чакали демокрацията, други – Лепа Брена. И едните, и другите наричахме това свобода. Тогава си дадох сметка, че освен икономическа и политическа промяна, е нужна и промяна на ценностите, на начина на мислене, на културата. Без тази – третата – промяна, е трудно да се говори за приобщаване към Европейската цивилизация. И без съмнение културната промяна е най-трудна, неподатлива на административни мерки и външен натиск.

Тя изисква на първо място постепенно възникване и култивиране на национален елит, на среда за развитие, а и финансиране на “високо” изкуство и богат книжовен език, събуждане на застиналите в Брежневски ступор хуманитарни науки и опростачените национални традиции. Именно националният елит е призван да подкрепя еволюцията на традициите и на изкуството и да напомня, че върхът в развитието на българската народна музика е рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров, а не “Камъните падат”. Че възрожденската архитектурна традиция има своето естествено продължение в Софийския сецесион от 30-те години, а не в сушен кукуруз по стените и пепелници в битов стил “Несебърска кръчма”.

18 години по-късно и тези, които чакаха демокрацията, и тези, които дочакаха Лепа Брена сме съгласни, че политическият и стопански преход на България са вече завършили. Съгласни сме и в оценката, че резултатът е плачевен и променена България не ни харесва. Спорим кои са причините и кои – виновниците за неуспешните реформи, за корумпираната демокрация и мафиотизираната икономика. И в спора не се ражда истината, по простата причина, че не се замисляме какво стана с третата промяна.

Преди по-малко от месец в София се проведе “аристократичен руски бал”, организиран от фаворита на висшата класа Евгени Минчев, който е нещо като съдник на добрия вкус, обноските и стила на елита. Впрочем той наскоро сподели, че основният му критерий при оценката е консумацията на черен хайвер. Или по-точно – количеството изяден черен хайвер. Колкото повече хайвер изплюскаш, толкова си по-елитен. Предполагам, че гостите на руския бал са изяли доста хайвер, макар скромната цена на куверта (най-скъпият беше 500 лева) да буди съмнението, че някой друг е плащал деликатесите. Останах с впечатлението, че каймака на българското общество се състои от хора, които обичат лукса, но не обичат да си плащат сметките. Свикнали да печелят парите си по-скоро с протекции, отколкото в конкуренция с други предприемачи, те не са напълно независими дори когато пируват...

Около седмица след аристократичния бал, в столичен нощен бар, известен най-вече с присъствието на футболисти и манекенки, се проведе ... концерт на Лепа Брена. Този път тя пя не пред 90-хилядно множество, а пред тесен кръг избраници, платили по ... няколкостотин лева за честта да слушат “на маса” и да получат автограф от звездата.

На двете събития присъстваха едни и същи хора. И платиха една и съща цена. Това в значителна степен обяснява недъзите на българския преход и деградацията на обществените нрави. Да се изследват причините, поради които стопанският елит на днешна България се състои изключително от посетители на концерта на Лепа Брена през ’90 година, е задача за цяло научно изследване (Един от очевидните фактори е социалното разслоение, започнало много преди заветната ’89 година, при което едрата комунистическа номенклатура, състояща се предимно от първо поколение грамотни хора, окупира лостовете за управление на бъдещото капиталистическо стопанство). Но последиците са твърде ясни. Не можем да очакваме от ценителя на Хисарския поп да оцени творчеството на Панчо Владигеров. Непосилно е за човек, чиито естетически хоризонти са стиховете на Трендафил Акациев, да преглътне Теодор Траянов и Кирил Христов. Гледката на националния елит на опашка за автографи от Лепа Брена обяснява гледката на къщата на Яблански. Аристократичният руски бал е в чудесен унисон с идеята за застрояване на градинката зад Руската църква в София. Архитектурата на домовете на висшето общество съответства на отношението към малкото архитектурни паметници в България.

Очевидно приобщаването към Европейската цивилизация отнема повече време от интеграцията в Европейския съюз. А развитието на национален елит изисква повече усилия дори от реформирането на МВР. Сигурно трябва да се започне малко по малко. Например, да се обяснява, че химнът на Европа всъщност е 9-та симфония на Бетовен.

Ще трябва да почакаме. Поне до края на кариерата на Лепа Брена.

(Публикувано във вестник “Кеш”, 25.04.2008г.)

Да си изясним позициите

2008-05-06T15:32:00.001+03:00

По пътищата на България се появи нов вид пътна полиция – две дъски шертплат с форма и цвят на полицейски автомобил. Имитация на “контролен орган” - фасада, декор. Но има и друг вид органи на реда – тези, които осигуряват закрила на престъпници и ръководят делата на мафията. Сякаш сме свикнали, че това е основната им задача.

Главният архитект на София внесе в общинския съвет предложение за застрояване на градинката зад Руската църква. Говори се, че същият главен архитект вече е разрешил и надстрояване на комплекс “България”. Изглежда нямаме главен архитект, а друг декор, зад който действията са против публичния интерес.

Това са само два пресни и изразителни примера. Те могат да бъдат пренесени върху всяка област на обществените дела. За да стигнем до извода, че у нас няма обществени дела и обществена работа. Администрацията работи в частен интерес, но с общи пари. Затова и управляващите ни са по-отблъскващи дори от тези, които се ползват от услугите им. Защото единият е пълнокръвен мошеник, а другият – кух “общественик”, бутафорна личност. Самата същност на публичния ни живот е изкривена.

Естествено е в подобни условия да има обществено недоволство, организиран стремеж за промяна и мнозинство от хора, които не приемат декоративния характер на управлението. Но такова мнозинство няма – има съществена част от населението, която пасивно не одобрява похватите на управляващите и тихо се възмущава от връзките между власт и мафия. Има хора, които шумно псуват собствения си избор да живеят в родината си. Мнозина констатират, че следващото правителство (на Бойко Борисов?) ще представлява интересите на същите олигархии и ще върви по същия път на престорен обществен ангажимент, още повече, че партията ГЕРБ е съставена изключително от провинциални политически шушумиги, специалисти в изхранване на гърба на публичната власт.

Естествено е да има и политическа опозиция, която да представлява несъгласието с това все по-унизително статукво. Но такава опозиция няма. Има партии с несъществено влияние, които правят сметки как биха могли да попаднат в следващото правителство (на Бойко Борисов?) и да споделят ползите от декоративната власт. Те успокояват привържениците си с надеждата, че присъствието им във властта като активно малцинство ще допринесе за “култивиране” на управлението (и на Бойко Борисов?). Според мен култивирането на ГЕРБ е задача по силите единствено на Римската империя при Аврелиите или в краен случай – на Викторианска Англия. Но не е това поводът да пиша тази статия.

Поводът – парадоксално – е смътната ми поука от празника Възкресение Христово. Замислих се, че ни липсва смирение. Липсва ни способността да осъзнаем, че нашите проекти, стремежи и разочарования не са оста, около която се върти светът. Участието на една малка партия в управлението не е залогът за промяна на цялото общество. Неуспехът на една ограничена група хора, обединени в партийна структура, да увлекат поддръжници, не е повод за осъждане на обществото.

Реформистите в България или се окайваме от на собствената си слабост и съответно – търсим силен покровител, или се оттегляме в поза на елитарно отчуждение. И двата избора са проява на високомерие и незачитане на обществото, в което живеем. В първия случай избираме властта, без да сме спечелили доверието, което я дава. Така жертваме обществената дейност и усилие поради съмнителното самочувствие, че конюнктурното “влизане в управлението” ще даде простор пред безценните ни идеи и кадри. Във втория избираме позицията на отшелник-съдник, предварително убедени, че “народът” не може да разбере висшия ни промисъл. Високомерно преценяваме, че сме наясно с нужната политика, но не си струва да се задълбочаваме в общуване с нищите.

И в двата случая проявяваме неспособност да оценим факта, че политикът се бори за скромната роля на представител на обществени позиции и интереси. Аз многократно съм писал, че възприемам единствено Демократи за силна България като последователна реформистка партия. Давам си сметка, че това съвсем не е комплимент за партията, в която членувам. Ако сме без смислена конкуренция за вота на избирателите-реформисти, а далеч не успяваме да го мобилизираме и обединим, това е лошо представяне. Хората, които мислят като нас и мечтаят заедно с нас, не ни покрепят на избори. Това означава, че не вярват в способността ни да ги представляваме и да работим за общество, в което администрацията защитава публичния интерес и дава свобода на частната инициатива. Не виждат в поведението ни готовност да претворим в политиката техните позиции, вместо собствените си разочарования.

Ако нашата цел е просто участие във властта, никой съюз не е достатъчно лош. Но ако мечтаем да обединим силата и енергията на гражданите, които искат същностна промяна на управлението, трябва да се откажем от вглеждането в изгубената власт и сила. Такова вглеждане е нескромно и ни отчуждава от хората, които имат съвсем различни нужди и приоритети. Трябва да се откажем и от плановете да се интегрираме в модела и да го култивираме от позициите на малцинството. Самомнението, че сме имунизирани към корумпиращото влияние на този модел, е нахално. То отблъсква противниците на модела.

Добре е да се подчиним на исканията и очакванията на това активно обществено малцинство, което не вижда в ГЕРБ и “Атака” алтернатива на тройната коалиция. Да разберем, че бизнесът иска прозрачност и свобода, а не приказки за дясно обединение. Нужно е да изясним позициите си за обществен интерес в опазването на околната среда и културното наследство. Време е да обсъдим границите на частния интерес във вулгарното презастрояване, което ни тласка към тежка финансова криза, поражда корупция и изпира черни пари. Да си припомним, че целта на закона е да пази слабия.

(публикувано във вестник "Седем" 30.04.2008г.)

Супер Боровец - проект на мафията?

2008-04-02T15:17:00.000+03:00

Еколози алармират за чадър над ски проектите в Рила Десислава Лещарска 1 Април 2008

Да се спрат строежите на "Супер Боревец" и още седем проекта в за изграждане на ски курорти в Рила, над които има политически чадър, както и включването на зоната "Рила-буфер" в европейската екомрежа НАТУРА 2000, поискаха във вторник граждански организации за спасяване на планината.

Природозащитниците настояха още премиерът Сергей Станишев да направи нещо във връзка със засечени разговори от страна на МВР на арестувания зам-директор на ГДБОП Иван Иванов, касаеща фирмата Екуест, с управляващ партньор Георги Крумов, основен инвеститор в проекта "Супер Боровец".

Апелираме за енергични мерки на централната власт – спиране на незаконните строежи и приемане на "Рила-буфер", каза Васил Кадринов, член на "Граждани за Рила". Беззаконието из зимните курорти и защитени зони е изцяло и само отговорност на сегашното правителство. Негова беше задачата да подготви териториите за прием в европейската екологичната мрежа Натура до 1 януари 2007, да ги узакони чрез Министерски съвет и да ги защитава.

По повод най-скорошните протести свързани с незаконно строителство в Паничище, Кадринов обясни, че неговата организация е отправила запитване до министерствата на регионалното развитие и на околната среда и им отговорено от МРРБ, че няма нарушения на закона, а от МОСВ заявили, че няма нужда да се прави оценка за съвместимост на строежа със защитените от НАТУРА 2000 зони.

В момента има 8 проекта за строеж на ски курорти само на територията на планина Рила. Това са "Супер Боровец", "Долна баня – Ибър", "Костенец – Белмекен", "Трещеник", "Семково", "Картала", "Паничище-Езерата-Кабул", известен още като "Супер Паничище" и "Искровете".

Безрезултатни са провеждащите се повече от година рекорден брой протести на различни неправителствени организации за спиране на строежа на ски писти и съоръжения в различни "проблемни" зони, за спиране на изсичането на горите. "Това ни навежда на мисълта, че има политически чадър над тези проекти", каза Кадринов.

"Екуест" и скандалната справка

В станалата публична справка на подслушвания бивш шеф от ГДБОП Иван Иванов фигурира името Георги Крумов, управляващ партньор на "Екуест", фирмата инвеститор в Супер Боровец.

Империята отвръща на удара:)

2008-04-02T15:15:00.001+03:00

Просто не мога да не запазя тази информация: http://dnevnik.bg/show/?storyid=478697

Основателят на "Църквата на джедаите" е нападнат от Дарт Вейдър в Лондон

Основателят на Църквата на джедаите във Великобритания е бил нападнат от неизвестно лице в костюм на Вейдър по време на телевизионно интервю в Лондон, съобщава британският в.Телеграф. В този случай, силата не е била на страната на върховния джедай Барни Джоунс, на 36 години, известен също като джедай-майстор Женоба Хехол. Повелителят на тъмната страна, който според репортерите е бил пиян по време на атаката, пребил джедая с метален лост, след което нападнал и присъстващите журналисти. Църквата на джедаите е основана през 2001г. във Великобритания, след като повече от 400,000 души са заявили принадлежността си към религията на джедаите при преброяване на населението проведено на острова през същата година. Съществуват действащи епархии на църквата във Флорида, а тази година се очаква последователи на словото на Йода да организират служения във Филипините и други райони на източна Азия. "Това не беше шега, а проявление на сериозен дисбаланс на силата", казва джедай-майстор Женоба Хехол. Полицията разследва нападението. Преди да основе църквата през 2001г., Джоунс е работил във фризьорски салон.

Бай Румен

2008-03-27T12:34:00.003+02:00