По пътищата на България се появи нов вид пътна полиция – две дъски шертплат с форма и цвят на полицейски автомобил. Имитация на “контролен орган” - фасада, декор. Но има и друг вид органи на реда – тези, които осигуряват закрила на престъпници и ръководят делата на мафията. Сякаш сме свикнали, че това е основната им задача.
Главният архитект на София внесе в общинския съвет предложение за застрояване на градинката зад Руската църква. Говори се, че същият главен архитект вече е разрешил и надстрояване на комплекс “България”. Изглежда нямаме главен архитект, а друг декор, зад който действията са против публичния интерес.
Това са само два пресни и изразителни примера. Те могат да бъдат пренесени върху всяка област на обществените дела. За да стигнем до извода, че у нас няма обществени дела и обществена работа. Администрацията работи в частен интерес, но с общи пари. Затова и управляващите ни са по-отблъскващи дори от тези, които се ползват от услугите им. Защото единият е пълнокръвен мошеник, а другият – кух “общественик”, бутафорна личност. Самата същност на публичния ни живот е изкривена.
Естествено е в подобни условия да има обществено недоволство, организиран стремеж за промяна и мнозинство от хора, които не приемат декоративния характер на управлението. Но такова мнозинство няма – има съществена част от населението, която пасивно не одобрява похватите на управляващите и тихо се възмущава от връзките между власт и мафия. Има хора, които шумно псуват собствения си избор да живеят в родината си. Мнозина констатират, че следващото правителство (на Бойко Борисов?) ще представлява интересите на същите олигархии и ще върви по същия път на престорен обществен ангажимент, още повече, че партията ГЕРБ е съставена изключително от провинциални политически шушумиги, специалисти в изхранване на гърба на публичната власт.
Естествено е да има и политическа опозиция, която да представлява несъгласието с това все по-унизително статукво. Но такава опозиция няма. Има партии с несъществено влияние, които правят сметки как биха могли да попаднат в следващото правителство (на Бойко Борисов?) и да споделят ползите от декоративната власт. Те успокояват привържениците си с надеждата, че присъствието им във властта като активно малцинство ще допринесе за “култивиране” на управлението (и на Бойко Борисов?). Според мен култивирането на ГЕРБ е задача по силите единствено на Римската империя при Аврелиите или в краен случай – на Викторианска Англия. Но не е това поводът да пиша тази статия.
Поводът – парадоксално – е смътната ми поука от празника Възкресение Христово. Замислих се, че ни липсва смирение. Липсва ни способността да осъзнаем, че нашите проекти, стремежи и разочарования не са оста, около която се върти светът. Участието на една малка партия в управлението не е залогът за промяна на цялото общество. Неуспехът на една ограничена група хора, обединени в партийна структура, да увлекат поддръжници, не е повод за осъждане на обществото.
Реформистите в България или се окайваме от на собствената си слабост и съответно – търсим силен покровител, или се оттегляме в поза на елитарно отчуждение. И двата избора са проява на високомерие и незачитане на обществото, в което живеем. В първия случай избираме властта, без да сме спечелили доверието, което я дава. Така жертваме обществената дейност и усилие поради съмнителното самочувствие, че конюнктурното “влизане в управлението” ще даде простор пред безценните ни идеи и кадри. Във втория избираме позицията на отшелник-съдник, предварително убедени, че “народът” не може да разбере висшия ни промисъл. Високомерно преценяваме, че сме наясно с нужната политика, но не си струва да се задълбочаваме в общуване с нищите.
И в двата случая проявяваме неспособност да оценим факта, че политикът се бори за скромната роля на представител на обществени позиции и интереси. Аз многократно съм писал, че възприемам единствено Демократи за силна България като последователна реформистка партия. Давам си сметка, че това съвсем не е комплимент за партията, в която членувам. Ако сме без смислена конкуренция за вота на избирателите-реформисти, а далеч не успяваме да го мобилизираме и обединим, това е лошо представяне. Хората, които мислят като нас и мечтаят заедно с нас, не ни покрепят на избори. Това означава, че не вярват в способността ни да ги представляваме и да работим за общество, в което администрацията защитава публичния интерес и дава свобода на частната инициатива. Не виждат в поведението ни готовност да претворим в политиката техните позиции, вместо собствените си разочарования.
Ако нашата цел е просто участие във властта, никой съюз не е достатъчно лош. Но ако мечтаем да обединим силата и енергията на гражданите, които искат същностна промяна на управлението, трябва да се откажем от вглеждането в изгубената власт и сила. Такова вглеждане е нескромно и ни отчуждава от хората, които имат съвсем различни нужди и приоритети. Трябва да се откажем и от плановете да се интегрираме в модела и да го култивираме от позициите на малцинството. Самомнението, че сме имунизирани към корумпиращото влияние на този модел, е нахално. То отблъсква противниците на модела.
Добре е да се подчиним на исканията и очакванията на това активно обществено малцинство, което не вижда в ГЕРБ и “Атака” алтернатива на тройната коалиция. Да разберем, че бизнесът иска прозрачност и свобода, а не приказки за дясно обединение. Нужно е да изясним позициите си за обществен интерес в опазването на околната среда и културното наследство. Време е да обсъдим границите на частния интерес във вулгарното презастрояване, което ни тласка към тежка финансова криза, поражда корупция и изпира черни пари. Да си припомним, че целта на закона е да пази слабия.
(публикувано във вестник "Седем" 30.04.2008г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар