вторник, май 06, 2008

Дефицитната аристокрация

Беше в началото на ’90 година... В началото на промените и в разгара на надеждите. Един хеликоптер кацна сред 90-хилядното множество на националния стадион. От хеликоптера слезе Лепа Брена, и народът изпадна в екстаз. Това беше денят, в които разбрах, че възторгът от промяната е преждевременен Едни бяха чакали демокрацията, други – Лепа Брена. И едните, и другите наричахме това свобода. Тогава си дадох сметка, че освен икономическа и политическа промяна, е нужна и промяна на ценностите, на начина на мислене, на културата. Без тази – третата – промяна, е трудно да се говори за приобщаване към Европейската цивилизация. И без съмнение културната промяна е най-трудна, неподатлива на административни мерки и външен натиск.

Тя изисква на първо място постепенно възникване и култивиране на национален елит, на среда за развитие, а и финансиране на “високо” изкуство и богат книжовен език, събуждане на застиналите в Брежневски ступор хуманитарни науки и опростачените национални традиции. Именно националният елит е призван да подкрепя еволюцията на традициите и на изкуството и да напомня, че върхът в развитието на българската народна музика е рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров, а не “Камъните падат”. Че възрожденската архитектурна традиция има своето естествено продължение в Софийския сецесион от 30-те години, а не в сушен кукуруз по стените и пепелници в битов стил “Несебърска кръчма”.

18 години по-късно и тези, които чакаха демокрацията, и тези, които дочакаха Лепа Брена сме съгласни, че политическият и стопански преход на България са вече завършили. Съгласни сме и в оценката, че резултатът е плачевен и променена България не ни харесва. Спорим кои са причините и кои – виновниците за неуспешните реформи, за корумпираната демокрация и мафиотизираната икономика. И в спора не се ражда истината, по простата причина, че не се замисляме какво стана с третата промяна.

Преди по-малко от месец в София се проведе “аристократичен руски бал”, организиран от фаворита на висшата класа Евгени Минчев, който е нещо като съдник на добрия вкус, обноските и стила на елита. Впрочем той наскоро сподели, че основният му критерий при оценката е консумацията на черен хайвер. Или по-точно – количеството изяден черен хайвер. Колкото повече хайвер изплюскаш, толкова си по-елитен. Предполагам, че гостите на руския бал са изяли доста хайвер, макар скромната цена на куверта (най-скъпият беше 500 лева) да буди съмнението, че някой друг е плащал деликатесите. Останах с впечатлението, че каймака на българското общество се състои от хора, които обичат лукса, но не обичат да си плащат сметките. Свикнали да печелят парите си по-скоро с протекции, отколкото в конкуренция с други предприемачи, те не са напълно независими дори когато пируват...

Около седмица след аристократичния бал, в столичен нощен бар, известен най-вече с присъствието на футболисти и манекенки, се проведе ... концерт на Лепа Брена. Този път тя пя не пред 90-хилядно множество, а пред тесен кръг избраници, платили по ... няколкостотин лева за честта да слушат “на маса” и да получат автограф от звездата.

На двете събития присъстваха едни и същи хора. И платиха една и съща цена. Това в значителна степен обяснява недъзите на българския преход и деградацията на обществените нрави. Да се изследват причините, поради които стопанският елит на днешна България се състои изключително от посетители на концерта на Лепа Брена през ’90 година, е задача за цяло научно изследване (Един от очевидните фактори е социалното разслоение, започнало много преди заветната ’89 година, при което едрата комунистическа номенклатура, състояща се предимно от първо поколение грамотни хора, окупира лостовете за управление на бъдещото капиталистическо стопанство). Но последиците са твърде ясни. Не можем да очакваме от ценителя на Хисарския поп да оцени творчеството на Панчо Владигеров. Непосилно е за човек, чиито естетически хоризонти са стиховете на Трендафил Акациев, да преглътне Теодор Траянов и Кирил Христов. Гледката на националния елит на опашка за автографи от Лепа Брена обяснява гледката на къщата на Яблански. Аристократичният руски бал е в чудесен унисон с идеята за застрояване на градинката зад Руската църква в София. Архитектурата на домовете на висшето общество съответства на отношението към малкото архитектурни паметници в България.

Очевидно приобщаването към Европейската цивилизация отнема повече време от интеграцията в Европейския съюз. А развитието на национален елит изисква повече усилия дори от реформирането на МВР. Сигурно трябва да се започне малко по малко. Например, да се обяснява, че химнът на Европа всъщност е 9-та симфония на Бетовен.

Ще трябва да почакаме. Поне до края на кариерата на Лепа Брена.

(Публикувано във вестник “Кеш”, 25.04.2008г.)

Да си изясним позициите

По пътищата на България се появи нов вид пътна полиция – две дъски шертплат с форма и цвят на полицейски автомобил. Имитация на “контролен орган” - фасада, декор. Но има и друг вид органи на реда – тези, които осигуряват закрила на престъпници и ръководят делата на мафията. Сякаш сме свикнали, че това е основната им задача.

Главният архитект на София внесе в общинския съвет предложение за застрояване на градинката зад Руската църква. Говори се, че същият главен архитект вече е разрешил и надстрояване на комплекс “България”. Изглежда нямаме главен архитект, а друг декор, зад който действията са против публичния интерес.

Това са само два пресни и изразителни примера. Те могат да бъдат пренесени върху всяка област на обществените дела. За да стигнем до извода, че у нас няма обществени дела и обществена работа. Администрацията работи в частен интерес, но с общи пари. Затова и управляващите ни са по-отблъскващи дори от тези, които се ползват от услугите им. Защото единият е пълнокръвен мошеник, а другият – кух “общественик”, бутафорна личност. Самата същност на публичния ни живот е изкривена.

Естествено е в подобни условия да има обществено недоволство, организиран стремеж за промяна и мнозинство от хора, които не приемат декоративния характер на управлението. Но такова мнозинство няма – има съществена част от населението, която пасивно не одобрява похватите на управляващите и тихо се възмущава от връзките между власт и мафия. Има хора, които шумно псуват собствения си избор да живеят в родината си. Мнозина констатират, че следващото правителство (на Бойко Борисов?) ще представлява интересите на същите олигархии и ще върви по същия път на престорен обществен ангажимент, още повече, че партията ГЕРБ е съставена изключително от провинциални политически шушумиги, специалисти в изхранване на гърба на публичната власт.

Естествено е да има и политическа опозиция, която да представлява несъгласието с това все по-унизително статукво. Но такава опозиция няма. Има партии с несъществено влияние, които правят сметки как биха могли да попаднат в следващото правителство (на Бойко Борисов?) и да споделят ползите от декоративната власт. Те успокояват привържениците си с надеждата, че присъствието им във властта като активно малцинство ще допринесе за “култивиране” на управлението (и на Бойко Борисов?). Според мен култивирането на ГЕРБ е задача по силите единствено на Римската империя при Аврелиите или в краен случай – на Викторианска Англия. Но не е това поводът да пиша тази статия.

Поводът – парадоксално – е смътната ми поука от празника Възкресение Христово. Замислих се, че ни липсва смирение. Липсва ни способността да осъзнаем, че нашите проекти, стремежи и разочарования не са оста, около която се върти светът. Участието на една малка партия в управлението не е залогът за промяна на цялото общество. Неуспехът на една ограничена група хора, обединени в партийна структура, да увлекат поддръжници, не е повод за осъждане на обществото.

Реформистите в България или се окайваме от на собствената си слабост и съответно – търсим силен покровител, или се оттегляме в поза на елитарно отчуждение. И двата избора са проява на високомерие и незачитане на обществото, в което живеем. В първия случай избираме властта, без да сме спечелили доверието, което я дава. Така жертваме обществената дейност и усилие поради съмнителното самочувствие, че конюнктурното “влизане в управлението” ще даде простор пред безценните ни идеи и кадри. Във втория избираме позицията на отшелник-съдник, предварително убедени, че “народът” не може да разбере висшия ни промисъл. Високомерно преценяваме, че сме наясно с нужната политика, но не си струва да се задълбочаваме в общуване с нищите.

И в двата случая проявяваме неспособност да оценим факта, че политикът се бори за скромната роля на представител на обществени позиции и интереси. Аз многократно съм писал, че възприемам единствено Демократи за силна България като последователна реформистка партия. Давам си сметка, че това съвсем не е комплимент за партията, в която членувам. Ако сме без смислена конкуренция за вота на избирателите-реформисти, а далеч не успяваме да го мобилизираме и обединим, това е лошо представяне. Хората, които мислят като нас и мечтаят заедно с нас, не ни покрепят на избори. Това означава, че не вярват в способността ни да ги представляваме и да работим за общество, в което администрацията защитава публичния интерес и дава свобода на частната инициатива. Не виждат в поведението ни готовност да претворим в политиката техните позиции, вместо собствените си разочарования.

Ако нашата цел е просто участие във властта, никой съюз не е достатъчно лош. Но ако мечтаем да обединим силата и енергията на гражданите, които искат същностна промяна на управлението, трябва да се откажем от вглеждането в изгубената власт и сила. Такова вглеждане е нескромно и ни отчуждава от хората, които имат съвсем различни нужди и приоритети. Трябва да се откажем и от плановете да се интегрираме в модела и да го култивираме от позициите на малцинството. Самомнението, че сме имунизирани към корумпиращото влияние на този модел, е нахално. То отблъсква противниците на модела.

Добре е да се подчиним на исканията и очакванията на това активно обществено малцинство, което не вижда в ГЕРБ и “Атака” алтернатива на тройната коалиция. Да разберем, че бизнесът иска прозрачност и свобода, а не приказки за дясно обединение. Нужно е да изясним позициите си за обществен интерес в опазването на околната среда и културното наследство. Време е да обсъдим границите на частния интерес във вулгарното презастрояване, което ни тласка към тежка финансова криза, поражда корупция и изпира черни пари. Да си припомним, че целта на закона е да пази слабия.

(публикувано във вестник "Седем" 30.04.2008г.)