верността към десните избиратели и политическата идентичност на ДСБ изискват промяна в политиката

През последните две седмици наблюдаваме поредния смешен плач на управляващите, които показват незавидна способност да преминават от мъжкарски пози към жално хленчене при всеки сблъсък с трудната стопанска действителност в България. Малко е да се каже, че лидерите на ГЕРБ (и двамата) реагират твърде пресилено на доста умерената критика на ДСБ към политиката в икономическата и финансова сфера.

От друга страна, те не оценяват очевидния факт, че подкрепата в сферата на правосъдието и вътрешната сигурност, която ДСБ дава почти безусловно, е доверие в аванс. Тази подкрепа върви по ръба на програмата на Синята коалиция и отвъд ръба на търпението на част от най-последователните ѝ привърженици. Показателен пример е гласуването на промените в НПК и последвалото вето на президента. При това гласуване народните представители от ДСБ показаха неоправдано доверие към МВР и Прокуратурата, като поеха и върху себе си гаранцията, че новите правомощия при събирането на доказателства няма да бъдат използвани неправомерно за политически и икономически натиск. Доколкото правоохранителните структури в държавата ни са нереформирани, а и личният състав е твърде слабо променен, подобна гаранция има огромна политическа цена.

Равносметката е – умерена критика в стопанската политика, подкрепа в аванс в политиката по вътрешна сигурност. На фона на слабото и объркано управление, това е повече, отколкото от ГЕРБ биха могли да очакват. Те обаче реагират враждебно, с неприкрити и безпочвени обвинения и завоалирани заплахи, като поддържат две пагубни за собственото им управление тези – че кабинет на малцинството е най-добрата формула за правителство и че борбата с престъпността ще доведе бързо до съживяване на икономиката. Потвърждават отказа от реформи, за който ги критикуваме и дават сигнали, че са готови да злоупотребят с доверието в сферата на сигурността. Очевидно с това поведение правителството на ГЕРБ е на път да лиши Синята коалиция от възможността да се разграничи от управлението. Просто самият кабинет се разграничава от позициите и убежденията на реформистки настроените избиратели в България... Преди близо две години, през есента на 2008 година, бях един от най-изявените критици на политиката на сближаване с ГЕРБ в т.нар. 'формат ЕНП'. Тази ми позиция не се е променила, затова ще си позволя да напомня и аргументите за нея:

„... И тъй, по първата (по време) задача – отстраняването на тройната коалиция – ГЕРБ е неизбежен участник и (макар несигурен) съюзник. Но по първата (по значение) цел – промяната на модела на управление – Бойко Борисов е повече от съмнителен приятел...“ Като основна цел пред нас посочих: „ ...ДСБ да съхрани идентичността си на реформистка партия и да не допусне компромис с позициите си срещу политическото статукво.“

Факт е, че десните и реформистки настроени избиратели признаха ГЕРБ за алтернатива на БСП и ДПС. По тази причина, подкрепата за кабинета на Бойко Борисов, с всичките му изначални кусури, беше задължителна, за да останем верни на избирателите си. Факт е обаче, че днес управляващите се оттеглят от реформистките си позиции по няколко основни показателя:

• приравняват реформаторското управление на ОДС с предишните и последващи мафиотизирани кабинети;
• отказват се от реформи в публичната сфера;
• заместват необходимите стопански реформи с показна и популистка реторика и
• прехвърлят цялата тежест на собствената си неподготвеност за управлението върху малкия и среден бизнес.

В тези обстоятелства, верността към десните избиратели и политическата идентичност на ДСБ изискват промяна в политиката.

Съюзници и врагове

Безспорно, последните десетина дена изминаха под знака на две събития, които разбуниха обществото: Мерзавското поведение на държавния глава (с извинение) Георги Първанов в измисления му конфликт с финансовия министър и едно указание от страничка и половина на началника на НАП, публикувано под номер 24-00-07/25.02.2010г.

На пръв поглед, двете събития нямат нищо общо помежду си: първото е предварително нагласена медийна бомба без никакво същинско политическо съдържание, а второто – наглед безобидна хартийка от необятния „документооборот“ на администрацията. Първото е популистки политически манифест на агент „Гоце“, насочен към запленените от телевизора си обществени групи, влиянието сред които президентът предстои да си оспорва с премиера „Бате“ Бойко Борисов. Второто е дискретен, да не кажем потаен опит за изстискване на няколко десетки милиона лева от дребния бизнес, насочен към над сто хиляди собственици на малки фирми, които едва оцеляват на отеснелия пазар и за съжаление съвсем нямат време и нерви да следят изцепките на хората, от които зависи в немалка степен съдбата им.

В този текст ще се опитам да обясня общото между двете събития – защото то не е малко и съвсем не е маловажно.

1. Това, че Георги Първанов се държи като дребен мерзавец, не е новина и не заслужава коментар. Това ни е добре известно. Не са новина и опитите му да се изживява като президент от Средноазиатска република, извикал министър за строго мъмрене. Заслужава коментар обаче поведението на министър Дянков, който се обяснява на президента като прегрешил отговорник по културно-масовата дейност пред дружинната ръководителка. Заслужава коментар и поведението на премиера „Бате“ Бойко Борисов, който изпрати основния си министър и вицепремиер на това ченгесарско заколение. Заслужава коментар и реакцията на премиера, който заяви, че президентът му „забил нож в гърба“. И коментарът на всичко това е прост – Борисов и ГЕРБ не знаят кои са им съюзниците и кои – враговете. Защото „нож в гърба“ забива само съюзник... Защото премиерът, замаян от флиртовете си с агент „Гоце“ през последните седмици, май забрави с кого си има работа. Е, бързо му припомниха. Ако управляващата партия и правителството имат и най-скромните амбиции да правят реформи (а те изглежда имат, макар именно най-скромните), те трябва да са наясно, че в лицето на държавния глава могат да имат само най-върл противник, нещо повече – лидер и политически представител на най-върлите си противници.

2. Това, че група чиновници в НАП са измислили нов начин да смъкнат пари от гърба на дребния бизнес не е новина и не заслужава коментар. Това им е работата. За това им плащат. Решили да приравнят бояджията – управител на еднолично ООД с изпълнителния директор на „Главболгарстрой“ по осигурителни вноски. Както в началото на годината приравниха обущаря с директор на фабрика за обувки. На чиновниците не им е работа да предвидят последиците от подобни безумия – фалит на десетки хиляди дребни фирми, занаятчийски предприятия и миграция на стотици хиляди предприемачи и семействата им в сивата икономика. Това не е работа на чиновниците. Това е политически въпрос, и именно политиката на ГЕРБ заслужава коментар. И коментарът е прост и ясен – Борисов и ГЕРБ не знаят кои са им приятелите и кои – противниците. Сигурно 90% от дребните предприемачи и занаятчии гласуваха на 5 юли за партиите от десницата и центъра, огромното мнозинство от тях – именно за ГЕРБ. Или по-точно – за „Бате“ Бойко Борисов. Гласуваха за стопанска свобода, конкуренция и правова държава. За правото да хранят семействата си с честен и упорит труд. Именно тези хора дават шанс на българското стопанство да се пребори с наследената от предходните две управления структурна криза, именно те могат да осигурят алтернативна заетост и да компенсират поне частично дефицита в бюджета и в осигурителните системи.

Управляващите все още имат време да дадат всекиму заслуженото. На предприемачите – поносими и насърчаващи условия за правене на бизнес. А на държавния глава – процедура по импийчмънт... Остава да видим имат ли и воля.

(вестник "Седем", 10 март 2010г.)