верността към десните избиратели и политическата идентичност на ДСБ изискват промяна в политиката

През последните две седмици наблюдаваме поредния смешен плач на управляващите, които показват незавидна способност да преминават от мъжкарски пози към жално хленчене при всеки сблъсък с трудната стопанска действителност в България. Малко е да се каже, че лидерите на ГЕРБ (и двамата) реагират твърде пресилено на доста умерената критика на ДСБ към политиката в икономическата и финансова сфера.

От друга страна, те не оценяват очевидния факт, че подкрепата в сферата на правосъдието и вътрешната сигурност, която ДСБ дава почти безусловно, е доверие в аванс. Тази подкрепа върви по ръба на програмата на Синята коалиция и отвъд ръба на търпението на част от най-последователните ѝ привърженици. Показателен пример е гласуването на промените в НПК и последвалото вето на президента. При това гласуване народните представители от ДСБ показаха неоправдано доверие към МВР и Прокуратурата, като поеха и върху себе си гаранцията, че новите правомощия при събирането на доказателства няма да бъдат използвани неправомерно за политически и икономически натиск. Доколкото правоохранителните структури в държавата ни са нереформирани, а и личният състав е твърде слабо променен, подобна гаранция има огромна политическа цена.

Равносметката е – умерена критика в стопанската политика, подкрепа в аванс в политиката по вътрешна сигурност. На фона на слабото и объркано управление, това е повече, отколкото от ГЕРБ биха могли да очакват. Те обаче реагират враждебно, с неприкрити и безпочвени обвинения и завоалирани заплахи, като поддържат две пагубни за собственото им управление тези – че кабинет на малцинството е най-добрата формула за правителство и че борбата с престъпността ще доведе бързо до съживяване на икономиката. Потвърждават отказа от реформи, за който ги критикуваме и дават сигнали, че са готови да злоупотребят с доверието в сферата на сигурността. Очевидно с това поведение правителството на ГЕРБ е на път да лиши Синята коалиция от възможността да се разграничи от управлението. Просто самият кабинет се разграничава от позициите и убежденията на реформистки настроените избиратели в България... Преди близо две години, през есента на 2008 година, бях един от най-изявените критици на политиката на сближаване с ГЕРБ в т.нар. 'формат ЕНП'. Тази ми позиция не се е променила, затова ще си позволя да напомня и аргументите за нея:

„... И тъй, по първата (по време) задача – отстраняването на тройната коалиция – ГЕРБ е неизбежен участник и (макар несигурен) съюзник. Но по първата (по значение) цел – промяната на модела на управление – Бойко Борисов е повече от съмнителен приятел...“ Като основна цел пред нас посочих: „ ...ДСБ да съхрани идентичността си на реформистка партия и да не допусне компромис с позициите си срещу политическото статукво.“

Факт е, че десните и реформистки настроени избиратели признаха ГЕРБ за алтернатива на БСП и ДПС. По тази причина, подкрепата за кабинета на Бойко Борисов, с всичките му изначални кусури, беше задължителна, за да останем верни на избирателите си. Факт е обаче, че днес управляващите се оттеглят от реформистките си позиции по няколко основни показателя:

• приравняват реформаторското управление на ОДС с предишните и последващи мафиотизирани кабинети;
• отказват се от реформи в публичната сфера;
• заместват необходимите стопански реформи с показна и популистка реторика и
• прехвърлят цялата тежест на собствената си неподготвеност за управлението върху малкия и среден бизнес.

В тези обстоятелства, верността към десните избиратели и политическата идентичност на ДСБ изискват промяна в политиката.