Кандидатите

В неделя ще се проведат предварителните избори за кандидат на Синята коалиция за президент и за столичен кмет. Право да гласуват имат всички пълнолетни български граждани. И ако активните партийни членове на СДС и ДСБ отдавна са направили избора си, то симпатизантите на коалицията, нейните избиратели, а и други хора с демократични убеждения най-вероятно не са решили дали да участват, нито за кого да гласуват. А от това решение зависи много – не толкова за съдбата на отделните десни партии, а за политическото бъдеще на реформаторската десница.

Кои кандидати ще надделеят не е без значение – резултатът ще бъде определящ за модела на развитие на коалицията и за политическото представителство вдясно (което има голямо значение за всеки демократ). Изборът е решение между различни алтернативи и добрият тон в политиката съвсем не означава да премълчаваме разликите.

А разликите между кандидатите на ДСБ и на СДС са много съществени, и това съвсем не се отнася до личните им качества, а до политическите избори, които олицетворяват. Тези разлики са особено съществени за бъдещето на дясната алтернатива в България, по три основни направления:

На първо място – бъдещето на Синята коалиция. Светослав Малинов и Прошко Прошков са хора, които не просто са доказали своята съпричастност към десния съюз – те са се борили за него вътре в ДСБ, утвърждавали са го като коалиционни кандидати, постигнали са изборни успехи за него. Убеждавали са скептици като мен в нуждата от стабилни съюзни отношения между ДСБ и СДС. За съжаление, това не може да се каже за опонентите им. Те представляват хора, структури и настроения в партията си, които не са преодолели предубежденията си към коалицията. Г-н Кисьов, при безспорните си качества и достойнства, носи лична отговорност за факта, че в СОС десните съветници не са в обща група. Г-н Христов се кандидатира за председател на СДС като представител на организациите, които гласуваха против коалиционно споразумение. И до днес тези лидери и организации стоят в основата на кампанията му.

На второ място – отношението към миналото на десницата. Светослав Малинов и Прошко Прошков доказват, че са действително ново политическо поколение – не като възраст, а като лична политическа биография, позиции и послания. Те могат да убедят демократите, че десницата е извървяла своя път към тях. А идеите за повторно обединение на всички отцепени групи и лидери, зад които няма доверие и избиратели, е пагубна за реформаторите в България. Търсенето на подкрепа от лица като Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев и Праматарски е по същество отхвърляне на подкрепата на хилядите граждани, които бяха отблъснати от политическите им действия.

И най-сетне – отношението към ГЕРБ. Дадохме на Борисов достатъчно доверие и достатъчно аргументирано оттеглихме подкрепата си за неговото управление. Повторното търсене на тази подкрепа с надежда за „някое рамо“ в предварителните избори е обидно за нас самите. Но то е и политически неразумно – това „рамо“ ние наесен няма да го получим, напротив. Ще получим политически атаки, медийна изолация, полицейски и административен натиск. Ако не тръгнем смело днес, ще берем плодовете на страха си през Октомври.

В заключение – независимо от резултатите в неделя, Синя коалиция ще има. Но дали тя ще печели доверие като единна, силна и модерна опозиция, като реален конкурент на ГЕРБ, зависи от нашето участие и от нашия глас.

(вестник "Седем", 08 юни 2011г.)

Морковът и тоягата

">

През 1894г., след оставката на „тиранина“ Стамболов, на власт идва правителството на умерения, разумен и консервативен държавник Константин Стоилов. Първата му работа е ... да остави своя съратник в опозиция Петко Каравелов да полежи в Черната джамия поне до следващите избори.

Подобни примери на елегантна разправа между съюзници изобилстват в цялата нова българска история. Днешното поведение на премиера Борисов към „сестринските“ партии от ЕНП без съмнение е класически пример за елегантен, но и съвсем безскрупулен и хладнокръвен опит за отстраняване на досадни съюзници от пейзажа.

Без съмнение, играта на моркова и тоягата ще продължи, от ГЕРБ ще се появяват нови „добри“ и „лоши“ (в кавички) ченгета (без кавички) в отношенията със „сестринските“ партии, а натискът за разцепление между партиите в Синята коалиция и вътре в СДС ще става все по-силен. Това са фактите, и ако не ги погледнем в очите, нищо добро не ни чака.

За да избегнем ударите, е нужно да изградим стратегия за присъствие в целия четиригодишен мандат на 41-вото НС, която стратегия да отхвърля всеки намек, че партиите ни са излишни в Парламента, от тях нищо не зависи и са част от голямото послушно мнозинство, в което Бойко Борисов е приютил две трети от народните представители.

Да спрем продължаващото обезличаване на партиите-наследници на управлението на ОДС, което започна с признанието, че ГЕРБ, ДСБ и СДС могат да бъдат една обща алтернатива, продължи с потискането на отличаващите ни елементи в политическите програми и се задълбочи с натрапчивото повтаряне, че при всяко положение ще има коалиция между ГЕРБ и сините. По този начин обезсмислихме решението да се гласува за Синята коалиция вместо за ГЕРБ и смело насочихме всички колебаещи се и не малка част от нашите избиратели към бюлетината на Големия брат в българското ЕНП-семейство.

Възможността за утвърждаване на мястото на сините в 41-ия Парламент се крие в историята и традицията - Синята коалиция обединява партиите и политиците, които през целия преход единствени показаха смелостта да проведат радикални реформи, дори и срещу преобладаващото обществено мнение. Нека да припомним само малка част от смелите ходове на управлението на ОДС:

То премахна смъртното наказание, възстанови диалога с Република Македония отвъд махленските спорове, предостави въздушно пространство за атаки срещу „братска православна“ Сърбия на Слободан Милошевич, подписа и ратифицира Конвенцията за правата на малцинствата, въведе новини на турски език в националната телевизия, възприе Европейските норми за опазване на околната среда в допотопната ни промишленост, обяви енергийната ефективност за приоритет и престана да гледа на ядрената енергетика като на свещена крава, започна съкращенията и професионализацията на българската армия.

Нито една от тези стъпки не беше подкрепена от друга политическа сила и нито една от тях не донесе популярност на десницата. Но всички те, в своята съвкупност, направиха възможно членството на България в ЕС и НАТО. Сините платиха цената за тази смелост и загубиха огромна подкрепа.

Но придобиха и безусловната отличителност на политически локомотив на модернизацията на страната. Облик на смели реформатори, готови да загърбят евтиния популизъм в името на общия интерес, с поглед отвъд следващите избори – към съдбата на следващите поколения. Нашата естествена задача е да продължим да бъдем политически локомотив и да се борим за каузите, които са естествена част от Европейската политическа идентичност, но – поради страх и популизъм – няма да бъдат лесно защитени от днешното българско „правителство на европейското развитие“. А такива каузи са: Защита на гражданите от незаконна намеса на държавни органи в личния им живот, в т.ч. подслушване и наблюдение от страна на МВР и ДАНС; Действителна толерантност към различните вероизповедания, при насърчаване и уважение към изповядването на Вярата; Борба за правата на малцинствата и утвърждаване на Европейско ниво на толерантност към различните; Безкомпромисна защита на околната среда и насърчаване на енергийна ефективност, зелени енергии и зелени работни места; Политика за реална интеграция на хората с увреждания, изграждане на достъпна среда и възможности за пълноценно включване в социалния живот. Голяма част от тези мерки не се радват на всеобща популярност и не биха донесли победа и мнозинство на следващите избори. Те обаче дават основание за съществуването на реформистката десница като част от реформаторско мнозинство от 131, а не 162 народни представители. Или като опозиция на популистко мнозинство от 137... Нещо повече – защитата на тези каузи осигурява и постоянно нарастване на подкрепата, успоредно с модернизацията и реалната интеграция на страната ни в Европа и света на Западната цивилизация.

За да бъде модерната реформистка политика изборът на следващото поколение.

Българската топлофикация е енергиен вампир

Инж. Илия Димитров – експерт по топлотехника

Oгледалото на топлофикацията у нас безспорно е централизираното топлоснабяване на столицата. Гражданите имат много малка представа, да не кажа никаква, какво точно се крие зад думичката "парно", с която се свързва безспокойството и истинския страх на стотици хиляди софиянци през последните седмици.

Показателно в това отношение е обяснението, което даде виден журналист в интервюто си преди няколко седмици в предаването “На четири очи” по Нова Телевизия. Топлата вода, която се получавала от топлофикацията била резултат от охладената пара в тецовете, изхвърляна като остатък при производството на електрическа енергия. Така мислят и много извесни хора, а за нещастие между тях срешаме и депутати. Тази голяма заблуда всъщност създава мита за “евтино парно”. Достатъчно е да бъде казано на хората, че всичките десет топлоцентрали, които отопляват София са най-обикновени отоплителни станиции.

Общо 45 броя огромни водогрейни котли само подгряват водата, която се движи в подземните стоманени тръби – отиване и връщане, от централите към абонатните станции и обратно. Тази огромна топлопреносна мрежа с обща дължина на тръбите над 2 км съдържа 200 000 кубически метра “гореща вода”. Огромни електрически помпи, изразходващи електроенерия, колкото се използва за осветлението на цял град, тласкат тази вода непрекъснато, цяла година /8760 часа/, очаквайки някои абонати от някоя сграда да си “вземат” гореща вода, с която да бъде подгрята в абонатната им станция тяхната студена вода или водата, циркулираща в радиаторите им.

Веднага става ясно, че колкото повече абонати се откачат от мрежата, толкова повече са загубите на фирмата “Топлофиакция София” АД. Преминавайки през студените подземни канали, горещите тръбопроводи губят огромно количество топлина (топлинна енергия) чрез излъчване и от пропуски в тръбите. Тези официално признати “загуби от преноса” достигат средно над 25% от цялото количество топлоенергия, произведено от централите. В цифра това представлява 25% от 3 млн. мгвтч, или 750 хил. мгвтч.

Естествено е да попитаме колко струват тези загуби. Ще направим най-елементарното изчисление. За производството на един мгвтч (мегаватчас) топлинна енергия се употребяват 130 куб. метра природен газ плюс 30% други разходи. При цена на газа 500 лв. за 1000 куб.м. сметката показва 92,867 лв/мгвтч. Всичко за 750 хил. мгвтч е равно на 69,19 млн.лв. Изхабеният за тези загуби природен газ е 97,5 милиона куб.м. Този е най-големият, органичният неодстатък на централизираното топлоснабдяване, посредством горещоводни топлопреносни мрежи. Всякакви предложения за по-висока ефективност в топлоцентралите се обезсмислят от безумното ценрализирано разпределение на топлината с помощта на гореща вода. Природеният газ носи в себе си 9,3 квтч топлина (800 ккал./куб.м), която “насилствено” се вкарва в горещата вода, с което по пътя до потребителите се губят 45% от топлината.

Както показахме, софийската топлофикация унищожава годишно около 100 млн. куб.м. скъпоценен природен газ. Този газ, употребен по цивилизован начин, както става във всички други страни, ще задоволи потребностите от отопление, топла вода и за приготвяне на храна на повече от 65 000 домакинства! Много “специалисти” намират спасението в някои модерни слова. Например, според един депутат, който, по думите му, “се съветва със специалисти”, достатъчни били само 100 млн., за да се приложи в София когенерацията. Звучи също като обяснението за “остатъчната пара”. Добре ще е този депутат да се обърне към Топлофикация Ямбол, където още преди 10 години беше разигран този вариант. Стигна се дори до търг за изграждането. Оказа се, че за мощност 1,0 мгвтч не стигат 1 млн. евро. На столицата биха свършили работа около 500 мгвтч. Важно е също така да се знаем, че при истинската когенерация няма какво да се прави с енергията “на опашката” (изходящи газове с температура 400-500 градуса) през летния период. И отново с изчислените 100 млн. куб.м “загуби от преноса”. Втората голяма тайна се крие в истинската цена на топлинната енергия. Не 82 лв/мгвтч, както каза проф. Шушулов, а 160 лв/мгвтч струва топлинната енергия, със загубите франко купувача.

"Strip it bare"

Английският майстор-готвач сър Джейми Оливър стана световно известен с принципа си „Strip it bare and make it work“ - „Опрости го, за да заработи“. С други думи – свежда сложните рецепти на „високата кухня“ до същността им, така че да са разбираеми и лесно приложими за любителите-готвачи. (Принципът наистина работи, но в този текст не мисля да се задълбочавам в кулинарни въпроси.)

В тази статия прилагам готварския принцип на сър Джейми, за да се опитам да отговоря на същностния въпрос за пасивността на младите и реформистки настроени избиратели. Започнах да пиша, за да анализирам едно дълго интервю на лидера на СДС г-н Пламен Юруков, и да изложа някои размисли за очевидната криза в Съюза на демократичните сили. С неприятна изненада установих, че ако сведем предизвикателствата пред десните партии до същността им, няма да видим твърде различни проблеми ...Неспособността да се изведат смели реформистки послания и значителни политически идеи не е присъща единствено на СДС и явно не се дължи само на трайната лидерска криза. Наличието на безспорен лидерски авторитет не помага на “Демократи за силна България” да осъществи пълноценно представителство на гражданите с реформистки настроения. Като член на ДСБ естествено ще разсъждавам по-скоро за публичното поведение на тази партия. Изкушавам се да “съблека” проблемите до един, основен – избирателите не виждат в СДС и ДСБ носители на политическа промяна, на нова вълна реформи. Родените през 80-те години просто не помнят управлението от края на 90-те. Други оценяват свършеното тогава, но са убедени, че днес е необходима различна политика и очакват послания, съобразени с днешните си приоритети и нужди. Но мнозина в ДСБ се надяват да осигурят обществена подкрепа чрез послания, насочени към миналото (“Помните ли кой извади България от предишната криза?”) или чрез сравнения между управляващата тройна коалиция и реформаторското управление от ’97-01 година. Без да изпитвам съмнение, че днешното българско правителство е най-разбойническото поне от 20 години насам, намирам подобно политическо поведение за неплодотворно и дори неразумно. Постоянните паралели между “Виденовата зима” и “Станишевата зима” са толкова уместни, колкото сравнението между родния банков грабеж от 90-те и световната финансова криза от 2008. Живеем в напълно различни условия и гражданите имат нови стандарти за добро управление и ефективна публична власт. Самите ние – съхранените избиратели на десницата – не бихме приели методите и маниерите на управление на правителството на ОДС десет години по-късно. Нямам нито възможността, нито амбицията да обсъждам всички изражения на една платформа, която пресъздава модерен европейски стандарт за упражняване на публичната власт. Ще се спра обаче на две изключително важни точки, по които една партия може ясно да се легитимира като реформистка сила: прозрачността и общественият контрол върху службите за сигурност от една страна, и действия срещу презастрояването и хаоса в строителното планиране от друга. Двадесет години след началото на политическите промени и десет – след въвеждането на модерна структура на администрацията, мнозинството българи започват да осъзнават, че “правоохранителните” органи в България са изцяло нереформирани. Слагам кавички, защото без реформи тези служби изобщо нямат за задача да осигуряват правата и сигурността на гражданите. Напротив – те упражняват упорита противозаконна намеса в личния ни живот, като обслужват интересите на икономически групировки, основани от бившите им преки служебни началници. ДСБ отдавна е единствената партия, която си позволява да критикува дейността на службите и да разкрива нарушенията на действащото законодателство. Предложението на партията за закриване на мъртвородената ДАНС е смела стъпка, открояваща се фона на политическия скандал, в който съюзници се замерват с кодирани съобщения, неясни на обществото. Наложително е обаче да се направи и следващата стъпка – предложения за осъществяване на политически и обществен контрол върху службите и за рязко ограничаване на възможностите им за намеса в личния живот на гражданите. Противопоставяне срещу Наредба №40 на МВР и ДАИТС и политика в рамките на Европейската народна партия за предотвратяване на включването на т.нар. “Евротроянец” (задължителен шпионски софтуер) в новия европейски телеком пакет, който в момента се обсъжда в Европейския парламент. Единствено партия, която има смелостта и силата да се откаже от привилегиите, които непрозрачната система за сигурност дава на управляващите, може да бъде изпратена от реформистките избиратели във властта. Подобни позиции, разбира се, биха затруднили общуването между ДСБ и ГЕРБ, които заемат най-ретроградна позиция по отношение на службите. Но от друга страна, това би улеснило гражданите да изберат между различните “десни” партии. Привържениците на силната ръка и на мускулесто МВР винаги имат своя Бойко Борисов и неговите съученици от Симеоново. Ценителите на индивидуалните свободи и политическата прозрачност също трябва да имат подходяща алтернатива. Неизбежна част от реформистката платформа е и темата за хаоса в строителното планиране и последващото презастрояване. Странно е, че мнозина мои събеседници винаги са пренебрегвали темата като второстепенна и повърхностна, изместваща „по-важни“ политически или стопански дебати. Трудно ми е да приема подобно схващане. Строителната вакханалия от последните три-четири години (неприкрито насърчавана от властта на централно и местно ниво) е главен двигател на политическа корупция и унищожаване на природата и градската среда, среда за данъчни измами и изпиране на пари. Благодарение на хаотичното планиране на парче бяха нанесени непоправими щети на инфраструктурата и беше задълбочена енергийната криза. Перспективите за устойчиви доходи чрез развиване на семеен туризъм бяха прекършени в повечето курорти. Не на последно място, безразборното строителство без път, вода, електрическо захранване и канализация е основният рисков фактор пред финансовата система, поради шоковата обезценка на хиляди ипотекирани обекти. Политическото решение е логично и очевидно – налагане на общовалидни абстрактни норми, допускащи застрояване единствено въз основа на предварително общо градоустройство и след планиране на съответната пътна, енергийна и санитарна инфраструктура. Освен че подобни норми са правило във всяка развита държава от десетилетия, това е и единственият начин за осигуряване на енергийна ефективност на отоплението на жилищата. Липсата на политическа воля за подобно решение е обяснима – политическите елити са изкушени от облагите на презастрояването ad hoc – всяко преотреждане на земя, всяко градоустройствено решение зависи от чиновническия произвол, вместо от повелителните норми на закона. Корупцията е повсеместна. Ако една партия иска да се наложи като лидер на реформисткото пространство, като локомотив на ново поколение реформи, тя не може да мълчи по тези въпроси. Защото гражданите вече не мълчат и няма да се доверят на свенливите.

Борисов окончателно натресе на държавата балирания боклук

15 Август 2008

Столичният кмет Бойко Борисов окончателно прехвърли в петък отговорността за преместването на балирания боклук на града на правителството. Преди ден групата на БСП в градския парламент нападна лидера на ГЕРБ, че за три години не е решил проблема с натрупалите се 470 000 тона отпадъци край София.

След като червените прогнозираха, че заради бездействието на кмета, градът отива към екологична катастрофа, последва отговор от Столичната община, че причината за това ще е бездействието на правителството. От почти година Европейската комисия е задвижила наказателна процедура срещу България заради неспазване на екоизискванията при съхранението на столичната смет.

Българските власти имат срок до края на септември, за да овладеят ситуацията и да намерят законно депо за преместване на купчините опакован боклук. След това Брюксел ще наложи огромни финансови санкции за всеки ден, в който сметта продължи да престоява на временните площадки в "Кремиковци" и "Нови Искър".

"Констатациите на ЕК са известни и на правителството, тъй като за това са водени разговори при вицепремиера Меглена Плугчиева. Оттам нататък справянето с проблема с балираните отпадъци е държавна задача", заяви Борисов. Неговото изявление бе направено по време на откриването на новоизградена улица пред болница "Токуда".

Столичната община твърди, че отговорността й за боклука свършва с осигуряване на финансирането за неговото депониране и транспортирането до депото.

По думите на кмета, от Европейската комисия вече се се произнесли, че всичко, което е трябвало да бъде направено от страна на общината за балите, вече е направено. Борисов изрази своята надежда, че до началото на 2009 година ще започне строителството на съоръженията за третиране на битовите отпадъци в София. По план заводът трябва да заработи до края на 2010 година.

Дефицитната аристокрация

Беше в началото на ’90 година... В началото на промените и в разгара на надеждите. Един хеликоптер кацна сред 90-хилядното множество на националния стадион. От хеликоптера слезе Лепа Брена, и народът изпадна в екстаз. Това беше денят, в които разбрах, че възторгът от промяната е преждевременен Едни бяха чакали демокрацията, други – Лепа Брена. И едните, и другите наричахме това свобода. Тогава си дадох сметка, че освен икономическа и политическа промяна, е нужна и промяна на ценностите, на начина на мислене, на културата. Без тази – третата – промяна, е трудно да се говори за приобщаване към Европейската цивилизация. И без съмнение културната промяна е най-трудна, неподатлива на административни мерки и външен натиск.

Тя изисква на първо място постепенно възникване и култивиране на национален елит, на среда за развитие, а и финансиране на “високо” изкуство и богат книжовен език, събуждане на застиналите в Брежневски ступор хуманитарни науки и опростачените национални традиции. Именно националният елит е призван да подкрепя еволюцията на традициите и на изкуството и да напомня, че върхът в развитието на българската народна музика е рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров, а не “Камъните падат”. Че възрожденската архитектурна традиция има своето естествено продължение в Софийския сецесион от 30-те години, а не в сушен кукуруз по стените и пепелници в битов стил “Несебърска кръчма”.

18 години по-късно и тези, които чакаха демокрацията, и тези, които дочакаха Лепа Брена сме съгласни, че политическият и стопански преход на България са вече завършили. Съгласни сме и в оценката, че резултатът е плачевен и променена България не ни харесва. Спорим кои са причините и кои – виновниците за неуспешните реформи, за корумпираната демокрация и мафиотизираната икономика. И в спора не се ражда истината, по простата причина, че не се замисляме какво стана с третата промяна.

Преди по-малко от месец в София се проведе “аристократичен руски бал”, организиран от фаворита на висшата класа Евгени Минчев, който е нещо като съдник на добрия вкус, обноските и стила на елита. Впрочем той наскоро сподели, че основният му критерий при оценката е консумацията на черен хайвер. Или по-точно – количеството изяден черен хайвер. Колкото повече хайвер изплюскаш, толкова си по-елитен. Предполагам, че гостите на руския бал са изяли доста хайвер, макар скромната цена на куверта (най-скъпият беше 500 лева) да буди съмнението, че някой друг е плащал деликатесите. Останах с впечатлението, че каймака на българското общество се състои от хора, които обичат лукса, но не обичат да си плащат сметките. Свикнали да печелят парите си по-скоро с протекции, отколкото в конкуренция с други предприемачи, те не са напълно независими дори когато пируват...

Около седмица след аристократичния бал, в столичен нощен бар, известен най-вече с присъствието на футболисти и манекенки, се проведе ... концерт на Лепа Брена. Този път тя пя не пред 90-хилядно множество, а пред тесен кръг избраници, платили по ... няколкостотин лева за честта да слушат “на маса” и да получат автограф от звездата.

На двете събития присъстваха едни и същи хора. И платиха една и съща цена. Това в значителна степен обяснява недъзите на българския преход и деградацията на обществените нрави. Да се изследват причините, поради които стопанският елит на днешна България се състои изключително от посетители на концерта на Лепа Брена през ’90 година, е задача за цяло научно изследване (Един от очевидните фактори е социалното разслоение, започнало много преди заветната ’89 година, при което едрата комунистическа номенклатура, състояща се предимно от първо поколение грамотни хора, окупира лостовете за управление на бъдещото капиталистическо стопанство). Но последиците са твърде ясни. Не можем да очакваме от ценителя на Хисарския поп да оцени творчеството на Панчо Владигеров. Непосилно е за човек, чиито естетически хоризонти са стиховете на Трендафил Акациев, да преглътне Теодор Траянов и Кирил Христов. Гледката на националния елит на опашка за автографи от Лепа Брена обяснява гледката на къщата на Яблански. Аристократичният руски бал е в чудесен унисон с идеята за застрояване на градинката зад Руската църква в София. Архитектурата на домовете на висшето общество съответства на отношението към малкото архитектурни паметници в България.

Очевидно приобщаването към Европейската цивилизация отнема повече време от интеграцията в Европейския съюз. А развитието на национален елит изисква повече усилия дори от реформирането на МВР. Сигурно трябва да се започне малко по малко. Например, да се обяснява, че химнът на Европа всъщност е 9-та симфония на Бетовен.

Ще трябва да почакаме. Поне до края на кариерата на Лепа Брена.

(Публикувано във вестник “Кеш”, 25.04.2008г.)

Да си изясним позициите

По пътищата на България се появи нов вид пътна полиция – две дъски шертплат с форма и цвят на полицейски автомобил. Имитация на “контролен орган” - фасада, декор. Но има и друг вид органи на реда – тези, които осигуряват закрила на престъпници и ръководят делата на мафията. Сякаш сме свикнали, че това е основната им задача.

Главният архитект на София внесе в общинския съвет предложение за застрояване на градинката зад Руската църква. Говори се, че същият главен архитект вече е разрешил и надстрояване на комплекс “България”. Изглежда нямаме главен архитект, а друг декор, зад който действията са против публичния интерес.

Това са само два пресни и изразителни примера. Те могат да бъдат пренесени върху всяка област на обществените дела. За да стигнем до извода, че у нас няма обществени дела и обществена работа. Администрацията работи в частен интерес, но с общи пари. Затова и управляващите ни са по-отблъскващи дори от тези, които се ползват от услугите им. Защото единият е пълнокръвен мошеник, а другият – кух “общественик”, бутафорна личност. Самата същност на публичния ни живот е изкривена.

Естествено е в подобни условия да има обществено недоволство, организиран стремеж за промяна и мнозинство от хора, които не приемат декоративния характер на управлението. Но такова мнозинство няма – има съществена част от населението, която пасивно не одобрява похватите на управляващите и тихо се възмущава от връзките между власт и мафия. Има хора, които шумно псуват собствения си избор да живеят в родината си. Мнозина констатират, че следващото правителство (на Бойко Борисов?) ще представлява интересите на същите олигархии и ще върви по същия път на престорен обществен ангажимент, още повече, че партията ГЕРБ е съставена изключително от провинциални политически шушумиги, специалисти в изхранване на гърба на публичната власт.

Естествено е да има и политическа опозиция, която да представлява несъгласието с това все по-унизително статукво. Но такава опозиция няма. Има партии с несъществено влияние, които правят сметки как биха могли да попаднат в следващото правителство (на Бойко Борисов?) и да споделят ползите от декоративната власт. Те успокояват привържениците си с надеждата, че присъствието им във властта като активно малцинство ще допринесе за “култивиране” на управлението (и на Бойко Борисов?). Според мен култивирането на ГЕРБ е задача по силите единствено на Римската империя при Аврелиите или в краен случай – на Викторианска Англия. Но не е това поводът да пиша тази статия.

Поводът – парадоксално – е смътната ми поука от празника Възкресение Христово. Замислих се, че ни липсва смирение. Липсва ни способността да осъзнаем, че нашите проекти, стремежи и разочарования не са оста, около която се върти светът. Участието на една малка партия в управлението не е залогът за промяна на цялото общество. Неуспехът на една ограничена група хора, обединени в партийна структура, да увлекат поддръжници, не е повод за осъждане на обществото.

Реформистите в България или се окайваме от на собствената си слабост и съответно – търсим силен покровител, или се оттегляме в поза на елитарно отчуждение. И двата избора са проява на високомерие и незачитане на обществото, в което живеем. В първия случай избираме властта, без да сме спечелили доверието, което я дава. Така жертваме обществената дейност и усилие поради съмнителното самочувствие, че конюнктурното “влизане в управлението” ще даде простор пред безценните ни идеи и кадри. Във втория избираме позицията на отшелник-съдник, предварително убедени, че “народът” не може да разбере висшия ни промисъл. Високомерно преценяваме, че сме наясно с нужната политика, но не си струва да се задълбочаваме в общуване с нищите.

И в двата случая проявяваме неспособност да оценим факта, че политикът се бори за скромната роля на представител на обществени позиции и интереси. Аз многократно съм писал, че възприемам единствено Демократи за силна България като последователна реформистка партия. Давам си сметка, че това съвсем не е комплимент за партията, в която членувам. Ако сме без смислена конкуренция за вота на избирателите-реформисти, а далеч не успяваме да го мобилизираме и обединим, това е лошо представяне. Хората, които мислят като нас и мечтаят заедно с нас, не ни покрепят на избори. Това означава, че не вярват в способността ни да ги представляваме и да работим за общество, в което администрацията защитава публичния интерес и дава свобода на частната инициатива. Не виждат в поведението ни готовност да претворим в политиката техните позиции, вместо собствените си разочарования.

Ако нашата цел е просто участие във властта, никой съюз не е достатъчно лош. Но ако мечтаем да обединим силата и енергията на гражданите, които искат същностна промяна на управлението, трябва да се откажем от вглеждането в изгубената власт и сила. Такова вглеждане е нескромно и ни отчуждава от хората, които имат съвсем различни нужди и приоритети. Трябва да се откажем и от плановете да се интегрираме в модела и да го култивираме от позициите на малцинството. Самомнението, че сме имунизирани към корумпиращото влияние на този модел, е нахално. То отблъсква противниците на модела.

Добре е да се подчиним на исканията и очакванията на това активно обществено малцинство, което не вижда в ГЕРБ и “Атака” алтернатива на тройната коалиция. Да разберем, че бизнесът иска прозрачност и свобода, а не приказки за дясно обединение. Нужно е да изясним позициите си за обществен интерес в опазването на околната среда и културното наследство. Време е да обсъдим границите на частния интерес във вулгарното презастрояване, което ни тласка към тежка финансова криза, поражда корупция и изпира черни пари. Да си припомним, че целта на закона е да пази слабия.

(публикувано във вестник "Седем" 30.04.2008г.)